Щом не е само мое, само за мен, значи не е истинско…

Щом не е само мое, само за мен, значи не е истинско…

Това изречение звучи като истина от дълбините на едно наранено сърце. От онази част в нас, която отчаяно иска да бъде сигурна, че поне едно нещо в този свят няма да си отиде, няма да се промени, няма да бъде отнето. Частта, която помни болката от това да сме били изоставени, забравени, предадени. И тъй като не е успяла да си обясни защо, е създала една проста логика: ако нещо е наистина мое, то няма да си тръгне… ако си тръгне – значи никога не е било мое, значи не е било истинско.

Но това е капан.

Истинските неща в живота не са притежания. Нито хората. Нито любовта. Нито връзките. Нито дори усещането за дом.

Истинското е онова, което остава в теб, дори когато другият си тръгне. Истинското е онова, което не може да бъде притежавано, защото само по себе си е свобода. И когато се опитаме да го заключим, то умира. Не защото не е било истинско, а защото истинското не оцелява в клетка.

Любовта например – ако е любов, тя не е сделка, не е обет за собственост, не е завинаги в този свят. Тя е преживяване на истината. И ако тази любов е минала през теб, променила те е, събудила те е – тя е била истинска, независимо дали е останала. Напротив – понякога точно защото е истинска, тя не остава във формата, която егото желае.

Тук идва объркването. Егото иска гаранция. Сърцето – иска присъствие. Душата – иска истина. Но трите не говорят на един и същи език.

„Само мое“ е езикът на егото. То казва: ако не си само моя, значи не ме обичаш. Но любовта има друг език. Тя казва: ако мога да бъда до теб, свободна, и ти до мен, свободен – и пак да избираме да останем заедно, тогава това е истина.

А болката идва тогава, когато още не сме приели, че не сме тук, за да имаме. Нито хора. Нито емоции. Нито дори щастие.

Тук сме, за да преживяваме.

Да се променяме. Да обичаме. Да даваме. Да пускаме.

Да разбираме, че когато нещо не е „само за мен“, това не го прави по-малко мое, ако го нося в сърцето си. И ако мога да го пусна, без да го мразя, тогава съм го преживял истински. Тогава съм обичал истински.

Може би нещата не са ни дадени, за да ги задържаме, а за да ги благословим, докато са с нас. И тогава, ако си тръгнат, не си тръгват с част от нас, а оставят в нас онова, което вече сме станали чрез тях.

Истинското не е „само мое“.

Истинското е това, което ме е направило повече себе си.
Истинското е това, което ме е срещнало с мен самия.

С любов и състрадание,
Александър Данаилов
Майтрея

#ИстинскотоНеСеПритежава
#ЛюбовБезПритежание
#ДълбокиОсъзнавания
#ТоваКоетоОстава
#ПусниЗаДаИмаш
#СърцеАНеКлетка
#ЕготоИЛюбовта
#ТантраПоглед
#ПътятНаОсъзнаване
#АлександърДанаилов
#Майтрея