Самота и пълнота – илюзията, че друг ни завършва

Още от самото начало ние не се учим да бъдем. Учим се да вярваме. Вярваме какви трябва да бъдем. Вярваме какво е правилно. Вярваме какво е любов. Вярваме какво означава да си стойностен човек. И така изграждаме един образ. Един Аз, който няма нищо общо с реалността, а е сбор от идеи, страхове и нужда…

„Мъжът ми ме бие, защото ме обича“

Разчленяване на една илюзия

Срещал съм тази фраза твърде често – изричана от жени с тъжни очи, понякога с посиняло лице, но най-често – със синини по душата.

Много често, това е начин и самата жена да се наказва, чрез мъжа до себе си, заради вменено чувство за срам и вина от някого.

Част от това е и отказ на жената, да поеме отговорност за своя живот и да бъде в ролята на жертвата!

Понякога, доста често и двамата са жертва на едипов комплекс и комплексът на Електра. Или на сексуално насилие в детството си.

„Бие ме, защото не може без мен. Защото ме обича прекалено много.“
Това е едно от най-опасните убеждения, с които човешкото съзнание може да се примири. Но нека не бързаме да сочим с пръст. Нека разгледаме ситуацията от двете страни – без предразсъдък, но с яснота и истина.

Жената: Любов или самоизмама?

Когато една жена остане с мъж, който я наранява, тя не е глупава. Тя е програмирана – от обществото, от детството, от личната си рана, че насилието понякога е знак на внимание. Особено ако е израснала в среда, в която бащата е бил груб, но майката е търпяла и наричала това „семейство“.

Вътре в нея се бие един вътрешен конфликт:
– Любовта трябва да е нежна, но и той страда.
– Той ме унижава, но после се разкайва.
– Аз съм му нужна, може би ще се промени.

И така започва дълбокият психологически капан: синдромът на зависимост от агресора. Любовта се изражда в страх, а страхът – в лоялност към човека, който те наранява.

Но нека кажем истината:

– Любовта никога не бие. Любовта не унижава. Любовта не те кара да се криеш от себе си.

Когато жената вярва, че насилието е доказателство за чувства, тя всъщност бяга от отговорността да се обича и уважава себе си. Това е болезнено, но е факт: всеки, който остава в насилие, го допуска. А понякога дори – го очаква.

Мъжът: Ранено его, травматично минало или просто насилник?

Нека бъдем честни – мъжът, който вдига ръка над жена, не е мъж в същността на думата. Той е дете, което не е израснало.

Мъжът, който удря, е или:
– отгледан с насилие и не познава друг език за изразяване на емоции
– дълбоко несигурен и се чувства застрашен от силата на жената до себе си
– пристрастен към контрола, защото вътре в него царува хаос
– психически нестабилен и е нужен терапевтичен подход
– или просто социопат, който използва „любов“ като инструмент за подчинение

Да, има мъже, които след това плачат, молят за прошка и се кълнат, че ще се променят. Но нека не се лъжем – 90% от случаите показват, че без сериозна терапия и вътрешна трансформация, това е само част от цикъла на насилие: тишина – избухване – вина – обещания – пак тишина…

Истинският мъж не упражнява сила, за да докаже превъзходство. Истинският мъж пази. Истинският мъж стои стабилно в своята истина и отговорност.

Срещата на две сенки

Когато една жена остане с мъж, който я наранява, а той продължава да вярва, че това е „част от любовта“, двамата всъщност не правят нищо друго, освен да се хранят взаимно с болката си.

Това е среща не на любовта, а на две травми, които са намерили дом една в друга.

Това е неосъзнат, болезнен контракт между нараняващ и нараняван, който няма нищо общо с духовната истина на любовта.

Какво следва?

1. Жената трябва да погледне себе си не като жертва, а като душа, която е забравила стойността си. И да си я върне. Не с агресия. С осъзнат избор.

2. Мъжът, ако действително обича, ще замълчи, ще се оттегли и ще потърси помощ. Ще влезе в себе си и ще започне процеса на излекуване. Ако не – значи просто не обича. И е време да го наречем с истинското му име.

3. А ние, като общество, трябва да спрем да оправдаваме агресията с емоции. Любовта не е гняв. Не е шамар. Не е ревност. Не е контрол.

Да обичаш някого не означава да го търпиш.
Да си мъж не означава да доминираш.
Да си жена не означава да се подчиняваш.

Истинската любов е уважение, грижа и растеж. Всичко друго е болест, която се лекува не с прошка, а с яснота, действие и понякога – с раздяла.

Силата не е в това да останеш.
Силата е в това да си тръгнеш, когато любовта се е превърнала в страх.

С любов и присъствие,
Александър Данаилов
Майтрея

#майтрея #александърданаилов #тантра #блокажи #приемане #осъзнаване #емоционалноизцеление #масаж #пробуждане