Любовта като път, а не като цел

Любовта като път, а не като цел

Тази статия е част от моята поредица за любовта, егото и пътя на осъзнаването.

Често говорим за любовта като за чувство – вълнение, страст, нежност, привързаност. Но това са само отражения. Истинската любов не е емоция. Тя е състояние на виждане и приемане, което не минава през разума.

Любовта е изживяването на самата реалност – такава, каквато е. Без да я променяш, без да я съдиш, без да я разделяш на „добра“ и „лоша“. В любовта ти просто си с това, което е. Виждаш човека пред теб такъв, какъвто е – и себе си такъв, какъвто си. И това виждане е свобода.

Но още като деца ние започваме да бъркаме това състояние с нещо съвсем различно. В първите ни години любовта често е условна – зависимостта и нуждата, да бъдем потвърдени – получаваме внимание и грижа, когато сме „послушни“ или когато задоволяваме очакванията на родителите си. Ако сме различни или изразяваме емоции, които не са удобни, любовта се отдръпва. Така в ума ни се врязва първата голяма илюзия: че любовта означава да зависим от чуждата валидация. Че любовта е да се нагодим, да сме нужни, да угодим.

И оттам започва объркването, което после пренасяме в зрелите си връзки. Търсим някой, който да ни „потвърди“, който да ни даде усещането, че сме достойни. И така зависимостта става синоним на любов. Но това не е любов – това е страх от изоставяне, маскиран като близост.

Когато мислим за любовта като за цел, ние я поставяме в бъдещето: „Ще я имам, когато срещна някого. Ще я почувствам, когато всичко се подреди.“ Но така тя винаги се изплъзва. Любовта не е там някъде. Тя е тук, в начина, по който присъстваш в този миг.

Да живееш любовта като път означава да приемеш живота в неговата цялост. Да не отхвърляш болката, защото тя също е част от реалността. Да не се вкопчваш в удоволствието, защото то не е по-истинско от страданието. Любовта е в това да кажеш „да“ на всичко, което е, и да останеш буден вътре в него.

В такова виждане няма борба. Няма „трябва“ и „когато“. Има само дълбоко усещане, че животът е завършен във всеки миг. Това е любовта – не като емоция, не като зависимост, а като начин да бъдеш.

Реално, това което повечето хора наричат любов, е нейната липса, зависимостта, нашата недостатъчност. Нуждата от валидация и приемане. Но никой на никого не може да даде любов. И повечето хора, четейки тази статия, ще избягат в разума, търсейки потвърждение там, че са обичани или обичат. Или в емоциите, които също са израз на липсата и, не на присъствие. Но нея няма да я откриете в егото, а в самото си съществуване.

И тогава вече няма нужда да гониш любовта. Ти си самият път, който я живее.

Изводи

Повечето хора никога през живота си не са се докосвали дори до истинската любов. Това, което наричаме „любов“ в ежедневието, най-често е смес от нужда, зависимост и страх от изоставяне. Любовта, за която говоря тук, няма нищо общо с тези състояния.

Любовта е състояние на осъзнатост и присъствие. Не е емоция, не е импулс, не е вълнение. Тя е начин да бъдеш в реалността – без да я променяш, без да я филтрираш през своите желания и страхове.

Дори родителската „любов“, която мнозина издигат като най-чистата форма, често не е нищо повече от проекция на нашите собствени нужди – да сме значими, да сме нужни, да се потвърдим чрез детето си, или просто биологичният инстинкт за продължаване на рода. Това също не е любов, а вкопчване, прикрито като грижа.

Истинската любов не може да бъде притежавана, нито давана или получавана. Тя е начинът, по който съществуваш – осъзнато, будно, в пълно присъствие.

И тук е най-дълбокият парадокс: ние цял живот търсим любовта отвън, а тя никога не е била там. Тя винаги е била в нас – но не като емоция, а като самото ни съществуване.

С любов и присъствие,
Александър Данаилов
Майтрея
Избери светлината 🙏❤️✨️

#любов #осъзнаване #реалност #свобода #Майтрея