Вярата и мечтите – положително мислене или самосаботаж
Хората обичат да вярват.
Да вярват, че утре ще бъде по-добре. Че мечтите им ще се сбъднат. Че има смисъл в това да чакат. Но ако погледнем честно, вярата в бъдещето не е осъзнато състояние, а отказ да бъдем.
Отказ да приемем това, което е.
Вярата е опит да се утешим в липсата, като я облечем в надежда.
Тя е красиво обосновано бягство – начин да не гледаме в очите страха, че животът ни не е такъв, какъвто искаме да бъде.
Когато казваш „вярвам“, ти всъщност казваш „не съм, но искам да бъда“.
И оттам започва вътрешният конфликт – между това, което е, и това, което трябва да бъде, за да се почувстваш цял.
Мечтата изглежда по-невинна. Тя често се възприема като израз на вдъхновение, като вътрешен зов. Но и мечтата, в дълбочина, е израз на желание, а всяко желание произлиза от липса.
Човек мечтае, когато не може да бъде.
Мечтата е най-фината форма на бягство от настоящето – начин умът да си построи убежище, в което да се скрие от реалността, която не може да приеме.
Истинската душевна пълнота не мечтае. Тя твори.
Тя не си представя друго бъдеще, а проявява това, което вече е.
Там няма нужда от мечта, защото няма липса.
Когато си в съзнание, не мечтаеш – изразяваш.
Когато си в страх, мечтаеш – защото не можеш да понесеш това, което е.
И тук отново се появява вината.
Вината е коренът, от който поникват и вярата, и мечтата.
Тя е онова тихо, почти несъзнавано усещане, че не си достатъчен, че си се откъснал от светлината, че не си достоен за пълнотата на живота.
От тази вътрешна празнота се ражда желанието да станеш нещо друго.
И оттам идва мечтата – като обещание за изкупление.
Но никой не може да изкупи това, което никога не е било загубено.
Вината е илюзия, както и вярата, както и мечтата.
Те са трите лица на едно и също нещо – отказът да бъдеш това, което вече си.
Когато си позволиш просто да бъдеш, всичко това отпада.
Не защото спираш да желаеш, а защото виждаш, че няма какво да искаш.
Ти вече си онова, което търсиш.
И тогава мечтите изчезват не защото са безсмислени, а защото са осъществени – не в бъдещето, а в самото битие.
Вярващите и мечтателите, живеят във вината от миналото и надеждата в бъдещето. Тоест, те са извън живота. Никога тук и сега.
Вярата в бъдещето и мечтите не са положително мислене, а меко отрицание на настоящето.
Те са форми на самосъхранение на егото – начини да не срещнеш себе си сега.
А истината е, че няма бъдеще, което да те спаси, няма мечта, която да те направи цял, няма вяра, която да те завърне в светлината.
Има само осъзнаване.
То не вярва, не чака и не иска.
То просто е.
И в това „е“ изчезват и вината, и липсата, и страхът.
Остава само чистото присъствие – дълбоко, приемащо, истинско.
С любов и присъствие,
Александър Данаилов
Майтрея
Избери светлината 
