Аз съм тук за всички!

 

Не само за онези, които ще усетят, че повече не могат да живеят в половин истина. Не само за тези, които ще съберат смелост да излязат от удобната си болка и да поемат отговорност за избора си и да потърсят моята помощ.

 

Аз съм тук и за другите.

 

За онези, които ще прочетат, ще се разпознаят за миг и после ще затворят страницата.

За тези, които ще коментират, ще спорят, ще омаловажат, защото е по-лесно да защитиш стария си свят, отколкото да го разпаднеш.

За тези, които ще си кажат: „Да, вярно е… но не сега.“

 

Няма правилно и погрешно.

Има ниво на готовност.

Има капацитет на съзнанието.

Има място, до което човек може да стигне в конкретния момент.

 

Всеки е там, където му е възможно да бъде. Не защото животът го наказва. А защото толкова може да понесе от истината за себе си.

 

Зоната на комфорт не е комфорт. Тя е позната болка.

Тя е сигурна илюзия.

Тя е стар модел, който боли, но е предвидим.

Тя е стоп на живота и пълно отрицание на себе си.

 

Да излезеш оттам означава да останеш без оправдания.

Да спреш да сочиш навън.

Да видиш ясно собствените си избори.

И да поемеш отговорност за живота си.

 

Това плаши. И е нормално да плаши.

 

Затова не очаквам всички да тръгнат веднага. Не очаквам масово пробуждане. Не очаквам аплодисменти.

 

Надявам се само на едно.

 

Че думите ми ще останат някъде дълбоко.

Като зрънце.

Невидимо. Тихо. Неразбрано в началото.

 

И когато животът притисне достатъчно силно.

Когато старите механизми спрат да работят.

Когато болката стане по-голяма от страха.

 

Тогава това зрънце може да покълне.

 

И ако дори един човек направи крачка към себе си, не защото аз съм го убедил, а защото е узрял за нея – това е достатъчно.

 

Дали за мен има значение, дали ще направите крачка или не? Никакво. Значение има за вас. Това е вашият живот.

 

Аз съм тук.

Вратата е отворена.

Изборът е ваш.