Осъзнаване

Когато не можем да приемем любов, грижа или дар, това е не защото не ги желаем, а защото дълбоко в нас живее нещо, което ги отхвърля.

Това не е разумът, не е дори страхът на момента – това е стара програма, създадена от преживявания, в които сме били наранени, когато сме обичали.

Когато любовта в детството е била условна – „ако си добър“, „ако слушаш“, „ако не плачеш“ – ние сме научили, че любовта не е свободна. Научили сме, че трябва да я заслужим.

И тогава, дори когато някой по-късно ни обича искрено, нещо в нас не му вярва. В ума ни звучи тихият, но постоянен глас: „Това не е за мен. Не мога да приема. Ще ми го вземат.“

Така вместо да се отворим, ние подсъзнателно отстъпваме, затваряме сърцето, изместваме темата, дори атакуваме или омаловажаваме човека, който ни дава.

Егото има една основна цел – да ни предпази от болка. И то пази не любовта, а границата. То казва: „Не се отваряй. Ако се отвориш, ще страдаш.“

Но истината е, че именно тази граница ни държи в страданието.

Любовта не може да бъде приета чрез защита. Тя може само да бъде позволена.

И това позволение не идва чрез усилие, а чрез осъзнаване – чрез виждането на онези вътрешни пластове, които някога са били наранени и които все още носят усещането за липса.

Когато се върнем при тях, когато се срещнем с детето в нас, което е чакало някой просто да го прегърне без изисквания, тогава започва истинското изцеление.

Но ако слезем още по-дълбоко – под страха, под защитите, под всичко – ще намерим нещо още по-дълбоко: вината.

Тя е коренът на всичко. Вината е онази невидима сила, която ни държи отделени от любовта.

Ние вярваме, че сме виновни и не заслужаваме.

Тази вина е толкова дълбоко вплетена в подсъзнанието ни, че дори не я осъзнаваме. На нея ни научават нашите родители – да сме добри, да слушаме, да сме добри ученици, успели… Тоест, трябва да сме правилни, за да заслужим тяхната любов и одобрение. И когато детето не успее да понесе очакванията на своите родители, то приема вината за своя истина. (Не съм срещал човек, без тази вина в себе си)

Тя ни кара да избираме партньори и работи, които отразяват точно това вътрешно убеждение – че трябва да страдаме, че не сме достойни, че не можем да получим безусловно.

Това е автоагресията – онази част от нас, която несъзнателно търси потвърждение на собствената си недостойност.

Егото се опитва да компенсира вината, като изгражда фалшиви конструкции – или фалшиво самочувствие, което търси непрекъсната валидация отвън, или показна скромност, която се представя като добродетел, но всъщност е отказ от себе си.

И двете са бягство – начини да не почувстваме онова, което стои в основата.

Истинското приемане започва едва когато осъзнаем тази вина и се осмелим да я почувстваме.

Да я погледнем без страх и без обвинение. Да я приемем като наследена програма, а не като наша същност.

Тогава възелът започва да се разплита.

Вината се разтваря в съзнанието, и под нея остава само чистото усещане за „Аз съм“.

Без вина, без условия, без нужда да заслужавам.

Тази вина е част от пътя към осъзнаване. Тя е урок, че никой никого не може да валидира. Че ние сами, трябва да извървим пътя, към нашата осъзната стойност.

Приемането на любов не е действие. Това е завръщане към себе си.

Когато вината изчезне, не е нужно да се учим да приемаме – любовта просто започва да тече.

Не отвън, а отвътре.

Защото тя винаги е била тук – само скрита под пластовете на страх, срам и вина.

С любов и присъствие,

Александър Данаилов

Майтрея

Избери светлината

Колко дълго вече се бориш със себе си, вярвайки, че нещо отвън ще промени посоката на живота ти? Че нова връзка, нова работа, нов град или нова цел ще донесат онова усещане за завършеност, което все не идва? И пак, след известно време, всичко се разпада и те връща в същото място – в тишината, в която чуваш гласа на онази част от теб, която все още боли.

Истината е проста, но болезнена – няма бягство. Колкото и да сменяш пейзажа, ще носиш със себе си човека, от когото се опитваш да избягаш.

Всеки „омагьосан кръг“ в живота ни е отражение на нещо в подсъзнанието, което не е било видяно и изцелено. Това може да е стара болка от детството, спомен за отхвърляне, чувство на вина или дълбоко вкоренено вярване, че не заслужаваш любов. Тези невидими програми определят изборите ти, реакциите ти, дори хората, които срещаш.

Докато тази вътрешна рана не бъде осветена, тя ще създава една и съща реалност отново и отново. Ще облича нови лица, нови ситуации, но усещането ще е същото.

И не, това не е наказание. Това е зов на душата ти – да се върнеш към нея. Да я чуеш. Да я освободиш от оковите на болката.

Промяната се случва чрез усилие и чрез осъзнаване. Не идва, когато „решиш да бъдеш различен“, а когато позволиш на онова, което е в сянката ти, да излезе на светлина. Само тогава можеш да се върнеш към истинското си състояние – към покоя, любовта и свободата, които винаги са били там.

Всеки човек достига до този момент – точката, в която не може повече да продължава по стария начин. Тогава душата вече е готова. Готова да се срещне със страха, с вината, с отхвърлянето, и да премине през тях. Но не чрез бягство, а чрез присъствие.

Моята роля е именно тази – да бъда водач в този процес.

В сесиите по тантра, ТЕС и Пренареждане на матрицата се докосваме до дълбините, където са закодирани моделите на болка, повтарящите се връзки, самотата, липсата на смисъл.

Там, където словото спира, започва истинската работа.

Там, където умът се предава, започва лечението.

И когато болката бъде почувствана докрай, тя се разтваря.

Това е пътят на вътрешната промяна – не чрез мислене, а чрез преживяване. Не чрез сила, а чрез любов.

Ако усещаш, че си готов, че всичко старо вече не работи – тогава това е твоят знак.

Пътят навътре е труден, но е единственият истински изход.

И аз съм тук, за да вървим заедно през него.

С любов и присъствие,

Александър Данаилов

Майтрея

Избери светлината

Когато кажеш „Аз искам“, ти не заявяваш желание, а активираш материализация на липсата. На езика на квантовата реалност това означава, че избираш и засилваш вероятността, в която нямаш това, което желаеш. Защото казваш – „Аз не съм“.

Материализираната квантова вероятност не реагира на думи, а на честоти. Тя не „чува“ мислите, а улавя вибрацията зад тях. Когато вибрацията ти е „искам“, тя е вибрация на недостиг. Така се сгъстява вероятността на отсъствието, защото в самия акт на желанието ти потвърждаваш, че си отделен от това, което търсиш.

Нуждата е енергийният подпис на липсата. Тя е програма, която казва на полето: „Аз не съм достатъчен.“ Но нуждата не се утолява чрез придобиване, а се разтваря чрез осъзнаване. Само когато осъзнаеш, че нищо не липсва, защото ти самият си източникът, нуждата се превръща в покой.

Празнотата, която усещаш, не е липса, а врата. Тя е границата между егото и същността, между желанието и сътворението. Когато я прекрачиш, „искам“ се превръща в „съм“. И тогава реалността се пренарежда не защото си получил нещо, а защото си станал това, което искаш.

Любовта не се материализира – тя се разкрива. Тя не идва отвън, а се освобождава отвътре, когато отпаднат вярванията, че си непълен. В този момент не заявяваш „Аз искам любов“, а просто излъчваш любов. И квантовото поле, което е чист потенциал, се подрежда според тази вибрация.

И тогава разбираш – няма външна сила, няма съдба, няма случайност.

Ние, и само ние, създаваме своята реалност.

С любов и присъствие,

Александър Данаилов

Майтрея

Избери светлината

Повечето хора, които казват, че търсят помощ, всъщност не търсят истинска промяна. Те търсят валидация и спасение отвън. Искат някой да ги спаси от истината, която не могат или не искат да приемат. Не съществува такъв изход!!!

Те идват с надеждата, че някой ще им даде готов отговор, ще ги „извади“ от болката, без да им се налага да минат през нея. Но това не е изцеление – това е бягство. Човек не иска да види, че източникът на страданието му не е в света, а в начина, по който го възприема. Търси потвърждение, че не е виновен, че съдбата, другите или самият живот са му причинили това. И когато чуе нещо различно от тази валидация, се затваря.

Истинската помощ не гали егото, а го оголва. Тя не идва да те спаси, а да ти покаже, че ти сам си този, който трябва да избере да се събуди. И колкото по-дълбоко човек отказва да поеме отговорност, толкова повече страданието му се задълбочава. Защото животът не наказва – той просто повтаря уроците, докато бъдат научени.

Помощта, която търсим, винаги ни среща със самите нас. Затова тя не идва под формата на спасител, а на огледало. В него можем да видим всичко, от което сме бягали – страха, вината, самозаблудата. И само ако имаме смелостта да не отвърнем поглед, започва истинското изцеление.

Истинската помощ не идва, за да ти покаже как да избягаш от болката, а за да ти помогне да влезеш в нея съзнателно. Защото в нея живее отговорът. Болката е закодирано знание – тя е гласът на онова в теб, което крещи да бъде видяно и прието. Когато се опитваш да я избегнеш, отричаш себе си. А когато влезеш в нея с присъствие, тя се превръща в светлина.

Проблемът е, че повечето хора не искат помощ – искат комфорт. Искат потвърждение, че могат да продължат по стария начин, без да променят нищо. Че са правилни и заслужават любов, но без те да са в състояние да си я дадат. Но истинската помощ е разрушителна за егото. Тя не идва да ти даде нова версия на стария ти живот, а да разруши всичко, което не е автентично. Тя изисква да умре старата идентичност, за да се роди истинската ти същност.

И това е моментът, в който мнозина се отказват. Защото спасението е лесно – просто го чакаш. Но не съществува такова. Истината е трудна – тя изисква да се срещнеш с всеки свой страх, с всяка своя лъжа, с всеки спомен, който си изтласкал. Но само така се ражда свободата.

В моята работа няма спасение, а пробуждане. Не давам утеха, а истина. Не обещавам, че ще бъде лесно, но знам, че след срещата със собствената ти истина, животът никога повече няма да бъде същият. Защото тогава започваш да живееш не като жертва, а като създател.

С любов и присъствие,

Александър Данаилов

Майтрея

Избери светлината

Повечето хора, които казват, че търсят помощ, всъщност не търсят истинска промяна. Те търсят валидация и спасение отвън. Искат някой да ги спаси от истината, която не могат или не искат да приемат. Не съществува такъв изход!!!

Те идват с надеждата, че някой ще им даде готов отговор, ще ги „извади“ от болката, без да им се налага да минат през нея. Но това не е изцеление – това е бягство. Човек не иска да види, че източникът на страданието му не е в света, а в начина, по който го възприема. Търси потвърждение, че не е виновен, че съдбата, другите или самият живот са му причинили това. И когато чуе нещо различно от тази валидация, се затваря.

Истинската помощ не гали егото, а го оголва. Тя не идва да те спаси, а да ти покаже, че ти сам си този, който трябва да избере да се събуди. И колкото по-дълбоко човек отказва да поеме отговорност, толкова повече страданието му се задълбочава. Защото животът не наказва – той просто повтаря уроците, докато бъдат научени.

Помощта, която търсим, винаги ни среща със самите нас. Затова тя не идва под формата на спасител, а на огледало. В него можем да видим всичко, от което сме бягали – страха, вината, самозаблудата. И само ако имаме смелостта да не отвърнем поглед, започва истинското изцеление.

Истинската помощ не идва, за да ти покаже как да избягаш от болката, а за да ти помогне да влезеш в нея съзнателно. Защото в нея живее отговорът. Болката е закодирано знание – тя е гласът на онова в теб, което крещи да бъде видяно и прието. Когато се опитваш да я избегнеш, отричаш себе си. А когато влезеш в нея с присъствие, тя се превръща в светлина.

Проблемът е, че повечето хора не искат помощ – искат комфорт. Искат потвърждение, че могат да продължат по стария начин, без да променят нищо. Че са правилни и заслужават любов, но без те да са в състояние да си я дадат. Но истинската помощ е разрушителна за егото. Тя не идва да ти даде нова версия на стария ти живот, а да разруши всичко, което не е автентично. Тя изисква да умре старата идентичност, за да се роди истинската ти същност.

И това е моментът, в който мнозина се отказват. Защото спасението е лесно – просто го чакаш. Но не съществува такова. Истината е трудна – тя изисква да се срещнеш с всеки свой страх, с всяка своя лъжа, с всеки спомен, който си изтласкал. Но само така се ражда свободата.

В моята работа няма спасение, а пробуждане. Не давам утеха, а истина. Не обещавам, че ще бъде лесно, но знам, че след срещата със собствената ти истина, животът никога повече няма да бъде същият. Защото тогава започваш да живееш не като жертва, а като създател.

С любов и присъствие,

Александър Данаилов

Майтрея

Избери светлината

Там изгубваме себе си и своята стойност.

Защото там няма да намерим своята любов и стойност, а нуждата и очакванията на другите към нас.

Там ние спираме да съществуваме, напълно изгубваме стойност за себе си и ставаме отражение на чуждите нужди от нас.

Това е капанът, в който попада почти всеки човек – нуждата да бъде видян, приет и обичан. Но когато тази нужда е насочена навън, тя се превръща в зависимост.

Започваме да живеем според очакванията на другите, вместо според истината в себе си.

Започваме да се усмихваме, когато ни боли, да се съгласяваме, когато не вярваме, да даваме, когато сме празни.

И с всеки такъв компромис губим частица от себе си.

Любовта, която идва отвън, винаги е условна. Тя казва: „Обичам те, когато си такъв“.

Но истинската любов не поставя условия. Тя не изисква, не проверява и не наказва. Тя не се измерва с това кой си бил за другите, а с това доколко си верен на себе си.

Истинската любов е, когато си позволиш да бъдеш себе си и да приемеш, че си правилен, че си стойностен – дори когато си отхвърлен и обвинен, защото не си отговорил на чуждите очаквания и нужди към теб.

Да останеш верен на себе си в свят, който постоянно иска да те промени – това е най-дълбокият акт на любов и осъзнаване.

Ако се вгледаме по-дълбоко, този модел на търсене на любов отвън не е случаен. Това е стар механизъм, останал от детството – от времето, когато любовта е била условна, когато сме се научили, че трябва да бъдем „добри“, „послушни“ или „удобни“, за да бъдем обичани.

Така сме приели, че любовта се заслужава, а не че тя просто е.

И сме продължили да я търсим цял живот в очите на другите, вместо в своето сърце.

Но в основата стои една от най-трудните истини: единствено ние можем да се валидираме.

Никой друг не може да ни даде усещането за стойност и смисъл, ако самите ние не го носим.

Само любовта, която живее в нашето сърце, може да ни стопли истински.

Тогава вече не чакаш някой да те избере, защото си избрал себе си.

Не чакаш признание, защото знаеш, че съществуването ти е достатъчно доказателство.

И не просиш любов, защото си източникът ѝ.

За хората търсещи любовта и сродната си душа… Това е нуждата ви, да откриете себе си и вие да си дадете любов. Никой друг не може да ви я даде, вие сте тази душа, която търсите. А самотата е вашето собствено отхвърляне.

Там, където спираш да търсиш отвън, започваш да усещаш вътре.

И тогава се случва онова, което никога не може да се поиска насила – появява се истинска връзка, в която няма нужда да бъдеш друг, за да бъдеш обичан.

Там вече няма борба, няма страх, няма условия.

Има просто присъствие.

С любов и присъствие,

Александър Данаилов

Майтрея

Избери светлината

Най-страшното състояние за човека не е болестта, самотата или смъртта.

То е онова, в което духът му е затворен, умът – ограничен, а душата – бедна.

Низшият интелект е най-фината форма на невежеството. Той е умен, но неосъзнат. Знае, но не разбира. Мисли, но не вижда.

Това е умът, който се страхува от простотата на истината и я облича в мистификации. Той не може да приеме, че същността на всичко е тук и сега – достъпна, жива и без думи. Затова я превръща в идея, в догма, в образ.

Именно там се раждат Бог и религията – като проекции на изгубената връзка със Същността.

Когато човек не може да усети вътре в себе си живия източник на съществуването, той го поставя извън себе си. Нарича го Бог, създава му храмове, правила и ритуали, защото така му е по-лесно – да почита нещо външно, вместо да срещне истината в себе си.

Така се ражда и мистификацията – нуждата на ограниченото съзнание да обясни онова, което не може да преживее и опознае.

Бедната душа е онова съзнание, което е престанало да чувства.

Тя живее в страх и вина, в нужда от контрол, в търсене на смисъл отвън. Вярва в авторитети и се страхува да погледне вътре, защото там я чака тишината, в която няма утеха, няма истории, няма Бог – има само Същност.

И именно това е най-страшното за бедната душа – срещата с Истината без посредници.

Когато низшият интелект и бедната душа се срещнат в един човек, той се превръща в механизъм, не в живо същество.

Той може да цитира мъдрост, да проповядва духовност, да говори за любов – но не я усеща.

Живее чрез понятия, не чрез преживяване. Създава образ на себе си, но не познава себе си.

Истинската еволюция започва, когато човек се осмели да слезе под думите и вярванията, и да почувства Същността – онова чисто „аз съм“, което не се нуждае от обяснение.

Тогава мистификацията се разпада.

Няма Бог, няма учение, няма път.

Има само съществуване – просто, дълбоко и истинско.

С любов и присъствие,

Александър Данаилов

Майтрея

Избери светлината

Всичко, което преживяваме с хората около нас, е отражение – не на тях, а на нас самите. Всеки човек, който срещаме, е огледало, в което се виждат нашите светли и сенчести части. Харесваме някого, защото отразява нещо, което вече сме приели в себе си. Не харесваме друг, защото докосва нещо, което още не можем да приемем.

Това, което наричаме симпатия, антипатия, любов или омраза, е само игра на егото. То постоянно търси потвърждение, контрол и сигурност, като проектира своите очаквания навън. Но истината е проста – никой не ни дава и никой не ни взема нищо. Хората около нас единствено провокират нашите собствени вътрешни състояния. Реакцията ни към тях е всъщност реакция към онова, което тяхното присъствие събужда в нас.

Когато някой ни посочи грешка, а ние се обидим или защитим, това не е реакция към човека, а към онази част от нас, която още носи вина и страх да бъде видяна. Другият просто натиска бутон, който вече съществува вътре. И вместо да чуем посланието, ние често нападваме пратеника.

Същото е и с изневярата, и с предателството. Те са илюзии, създадени от очакванията ни. Реално няма предателство – има само отказ на другия човек да изпълнява ролята, с която ние сме го натоварили. Когато това се случи, не страдаме от самия отказ, а от това, което той изважда на повърхността – нашата неосъзната вяра, че сме недостатъчни, неправилни, заменими.

Болката, която наричаме „предателство“, е болката от срещата със собствената ни несигурност. Другият не ни наранява – просто ни показва онази част, в която още не обичаме себе си.

Истинската изневяра не е когато някой се отдръпне от нас, а когато ние се отдръпнем от себе си, вярвайки, че стойността ни зависи от чуждо отношение.

Когато осъзнаем това, светът престава да бъде бойно поле и се превръща в огледална зала на себепознанието. Няма виновни, няма жертви, няма предатели. Има само път – към по-дълбока свобода, приемане и любов.

Другите не са пречка. Те са пътят обратно към нас самите.

С любов и присъствие,

Александър Данаилов

Майтрея

Избери светлината

Всичко, което преживяваме с хората около нас, е отражение – не на тях, а на нас самите. Всеки човек, който срещаме, е огледало, в което се виждат нашите светли и сенчести части. Харесваме някого, защото отразява нещо, което вече сме приели в себе си. Не харесваме друг, защото докосва нещо, което още не можем да приемем.

Това, което наричаме симпатия, антипатия, любов или омраза, е само игра на егото. То постоянно търси потвърждение, контрол и сигурност, като проектира своите очаквания навън. Но истината е проста – никой не ни дава и никой не ни взема нищо. Хората около нас единствено провокират нашите собствени вътрешни състояния. Реакцията ни към тях е всъщност реакция към онова, което тяхното присъствие събужда в нас.

Когато някой ни посочи грешка, а ние се обидим или защитим, това не е реакция към човека, а към онази част от нас, която още носи вина и страх да бъде видяна. Другият просто натиска бутон, който вече съществува вътре. И вместо да чуем посланието, ние често нападваме пратеника.

Същото е и с изневярата, и с предателството. Те са илюзии, създадени от очакванията ни. Реално няма предателство – има само отказ на другия човек да изпълнява ролята, с която ние сме го натоварили. Когато това се случи, не страдаме от самия отказ, а от това, което той изважда на повърхността – нашата неосъзната вяра, че сме недостатъчни, неправилни, заменими.

Болката, която наричаме „предателство“, е болката от срещата със собствената ни несигурност. Другият не ни наранява – просто ни показва онази част, в която още не обичаме себе си.

Истинската изневяра не е когато някой се отдръпне от нас, а когато ние се отдръпнем от себе си, вярвайки, че стойността ни зависи от чуждо отношение.

Когато осъзнаем това, светът престава да бъде бойно поле и се превръща в огледална зала на себепознанието. Няма виновни, няма жертви, няма предатели. Има само път – към по-дълбока свобода, приемане и любов.

Другите не са пречка. Те са пътят обратно към нас самите.

С любов и присъствие,

Александър Данаилов

Майтрея

Избери светлината

Човек си мисли, че обича, когато другият е на неговата вълна – когато резонира със сходна травматичност. Това не е любов, а взаимна валидация на нашите вътрешни липси. Виждаме в другия онази част от себе си, която искаме да видим – и по начина, по който ни е удобно да я видим.

Нас ни привличат хора, в които разпознаваме онази част от себе си, която вече сме приели. Те ни карат да се чувстваме разбрани и „на място“. Но когато срещнем хора, в които разпознаваме онази част от себе си, която не искаме да признаем и продължаваме да отхвърляме, тогава ние започваме да ги съдим, да ги отблъскваме и дори да ги мразим. Реално мразим не тях, а собствената си сянка, отразена през тях.

От там идва и условността в човешките отношения. Когато казваме, че обичаме някого или че сме влюбени, това е 100% себелюбие. Ние не обичаме човека, а начина, по който той ни кара да се чувстваме. И когато спре да ни носи това усещане, ние спираме да го „обичаме“. Това няма нищо общо с любовта.

Любов реално могат да изпитват единствено осъзнати хора – онези, които са се изправили пред себе си и са се приели напълно такива, каквито са. Там няма страшни огледала, защото всички сенки са приети. Само тогава любовта престава да бъде нужда и става присъствие, защото любовта не е емоция, която другия поражда в нас, а състояние на нашата същност. Честно казано, до сега не съм срещал такъв човек. Срещал съм само хора, които вярват, че са.

Човек, за да е в състояние да види нещо извън себе си, неговото его трябва да е в покой. Да няма нужда, която иска да запълни, нито празнота, която да търси отвън. Докато това условие не се изпълни, ние не виждаме реално другите хора – виждаме в тях единствено потенциал за задоволяване на собствените си липси. Тоест, виждаме само и единствено себе си.

Точно там се раждат и условностите в нашия живот – с кого можем или не можем да бъдем интимни. Това определя къде е „безопасно“ да се покажем, да бъдем поне отчасти видени. Но такава интимност е на 100% условна – колко сме добри, колко сме достатъчни, колко сме оценени. Самият оргазъм там се превръща в условие, а не в изживяване на себе си. Всичко пак опира до валидация и до пълното ни себеотхвърляне като мъже или жени. Това е просто още едно поле, в което се доказваме и оценяваме.

Осъзнатият и приел себе си човек няма никакъв проблем да бъде видян или докоснат от всеки, защото в него няма срам и вина за това, което е. Той не се крие и не играе роля. За него интимността не е територия на страх и нужда, а естествено състояние на присъствие. Реално през целият си живот, ние търсим потвърждение отвън, че сме правилни и достатъчни.

Но докато ни е страх да видим своята сянка и да я прегърнем с разбиране и любов, празнотата остава наша реалност и търсим навън, това което ние не можем да си дадем.

Това отхвърляне не е грешка или неуспех, а просто е част от пътя, към тази осъзнатост.

С любов и присъствие,

Александър Данаилов

Майтрея

Избери светлината