Какво ни пречи, да приемем любов, грижа, дар…
Когато не можем да приемем любов, грижа или дар, това е не защото не ги желаем, а защото дълбоко в нас живее нещо, което ги отхвърля.
Това не е разумът, не е дори страхът на момента – това е стара програма, създадена от преживявания, в които сме били наранени, когато сме обичали.
Когато любовта в детството е била условна – „ако си добър“, „ако слушаш“, „ако не плачеш“ – ние сме научили, че любовта не е свободна. Научили сме, че трябва да я заслужим.
И тогава, дори когато някой по-късно ни обича искрено, нещо в нас не му вярва. В ума ни звучи тихият, но постоянен глас: „Това не е за мен. Не мога да приема. Ще ми го вземат.“
Така вместо да се отворим, ние подсъзнателно отстъпваме, затваряме сърцето, изместваме темата, дори атакуваме или омаловажаваме човека, който ни дава.
Егото има една основна цел – да ни предпази от болка. И то пази не любовта, а границата. То казва: „Не се отваряй. Ако се отвориш, ще страдаш.“
Но истината е, че именно тази граница ни държи в страданието.
Любовта не може да бъде приета чрез защита. Тя може само да бъде позволена.
И това позволение не идва чрез усилие, а чрез осъзнаване – чрез виждането на онези вътрешни пластове, които някога са били наранени и които все още носят усещането за липса.
Когато се върнем при тях, когато се срещнем с детето в нас, което е чакало някой просто да го прегърне без изисквания, тогава започва истинското изцеление.
Но ако слезем още по-дълбоко – под страха, под защитите, под всичко – ще намерим нещо още по-дълбоко: вината.
Тя е коренът на всичко. Вината е онази невидима сила, която ни държи отделени от любовта.
Ние вярваме, че сме виновни и не заслужаваме.
Тази вина е толкова дълбоко вплетена в подсъзнанието ни, че дори не я осъзнаваме. На нея ни научават нашите родители – да сме добри, да слушаме, да сме добри ученици, успели… Тоест, трябва да сме правилни, за да заслужим тяхната любов и одобрение. И когато детето не успее да понесе очакванията на своите родители, то приема вината за своя истина. (Не съм срещал човек, без тази вина в себе си)
Тя ни кара да избираме партньори и работи, които отразяват точно това вътрешно убеждение – че трябва да страдаме, че не сме достойни, че не можем да получим безусловно.
Това е автоагресията – онази част от нас, която несъзнателно търси потвърждение на собствената си недостойност.
Егото се опитва да компенсира вината, като изгражда фалшиви конструкции – или фалшиво самочувствие, което търси непрекъсната валидация отвън, или показна скромност, която се представя като добродетел, но всъщност е отказ от себе си.
И двете са бягство – начини да не почувстваме онова, което стои в основата.
Истинското приемане започва едва когато осъзнаем тази вина и се осмелим да я почувстваме.
Да я погледнем без страх и без обвинение. Да я приемем като наследена програма, а не като наша същност.
Тогава възелът започва да се разплита.
Вината се разтваря в съзнанието, и под нея остава само чистото усещане за „Аз съм“.
Без вина, без условия, без нужда да заслужавам.
Тази вина е част от пътя към осъзнаване. Тя е урок, че никой никого не може да валидира. Че ние сами, трябва да извървим пътя, към нашата осъзната стойност.
Приемането на любов не е действие. Това е завръщане към себе си.
Когато вината изчезне, не е нужно да се учим да приемаме – любовта просто започва да тече.
Не отвън, а отвътре.
Защото тя винаги е била тук – само скрита под пластовете на страх, срам и вина.
С любов и присъствие,
Александър Данаилов
Майтрея
Избери светлината ![]()
![]()
![]()