Това не е път, по който просто се върви. Не е пътека, която води от точка А до точка Б. Пътят Майтрея е вътрешно събитие. Събуждане. Разпад на старото и слизане в същината. Той започва тогава, когато всичко друго е рухнало – маските, фасадите, привидното спокойствие. Когато повече не можеш да се лъжеш. Когато сърцето започне да те боли от това, че си далеч от себе си.
Пътят Майтрея не е лесен. Нито е удобен. Но е единственият път, който си струва. Защото всяка стъпка по него те води обратно – не към някакъв образ, а към сърцевината на това, което си. През болката, през вината, през страховете. През срама, през желанията, през съпротивата. През всичко онова, което дълго си крил, натикал дълбоко, защото си повярвал, че не трябва да го чувстваш.
Майтрея е пътят на Любовта. Не тази, която търсим навън, а онази, която чака търпеливо да се осмелим да се върнем у дома – в себе си. Там, където няма роля, няма угода, няма нужда да заслужаваш.
В Студио Майтрея не „лекувам“ хората. Аз ги каня. Каня ги да се срещнат с тялото си. С душата си. С това, което са забравили, че са. Докосвам с ритуала на Тантра не плътта, а портала към Истината. Давам пространство, където жената може отново да си върне светлината, тишината, вибрацията. Където може да се освободи. Не да бъде направена „по-добра“, а да бъде върната на себе си.
Моят път – Пътят Майтрея – е избор. Всеки ден. Избор да бъдеш там, където боли. Това е твоят живот, твоята отговорност. Изборът е само и единствено твой, дали ще останеш в болката и тъмнината или там, където е светло. Там, където си жив.
Ако си стигнала дотук, значи и ти си на прага. Прагът на себе си. И вече е време.
Техника за приемане на себе си, чрез валидиране на вината и срама на детето в нас.
Ето една дълбока техника, за работа със срам и вина – двата най-потискащи емоционални модела, които носим в себе си още от детството. Целта ѝ не е просто да „освободи“ тези усещания, а да ги валидира – да ги приеме, разбере и преобрази, чрез състрадание и осъзнаване.
Техника: Приемане на себе си чрез валидиране на вината и срама във вътрешното дете
1. Подготовка на пространството
Седни или легни на тихо място, където няма да бъдеш прекъснат. Постави ръка на сърцето си и се свържи с дъха си. Вдишай бавно и дълбоко. Усети тялото си.
Кажи си:
„Сега се отварям да се срещна с онази част от мен, която е била наранена, обвинена или отхвърлена.“
2. Среща с вътрешното дете
Представи си себе си като дете. Виж го ясно – на каква възраст е? Как изглежда? Как се чувства в момента?
Седни до него. Не го поучавай. Само го гледай с мекота и го попитай:
„За какво се чувстваш виновно?“
„От какво те е срам?“
И замълчи. Позволи му да говори, дори и без думи. Почувствай. Ако дойдат сълзи, не ги спирай.
3. Валидиране на усещанията
Кажи му:
„Разбирам защо се чувстваш така. Нормално е. Ти си преживяло нещо тежко и си си мислело, че вината е в теб. Но не е. Не ти си виновно. Не ти трябва да се срамуваш. Това, което си преживяло, е било твърде много за теб. А ти си само дете.“
Повтори на глас или наум, докато усетиш, че започва да вярва. Може да мине време. Бъди търпелив. Дръж ръката си на сърцето.
4. Осъзнаване на истината
Кажи му:
„Аз съм тук. Аз те виждам. Аз те обичам. Вече не си самó. Вината и срамът не са твои – те са били проекция на чужда болка. Вярвам ти.“
И попитай го:
„Какво би искало да направим сега?“
Позволи му да избере – да те прегърне, да поплаче, да се гушка, да мълчи.
5. Завръщане в себе си
Когато почувстваш, че процесът е завършен за този момент, върни се към дъха си. Усети отново тялото.
Кажи си:
„Приемам себе си с всичко, което съм бил и съм. Готов съм да заживея от мястото на истина, а не на вина и срам.“
6. Повтаряемост и любов
Тази практика не е еднократна. Всеки път, когато се усетиш нападнат от вътрешения си критик, от автоматично чувство за вина или срам, спри. И се върни към детето. То не иска да бъде поправено – иска да бъде прието.
Тази техника е проста, но дълбока. Работи, когато си честен с чувствата, когато не бягаш и не ги насилваш да изчезнат.
Срамът и вината се разтварят само пред присъствието на любов. И само когато някой остане до теб, дори когато мислиш, че не го заслужаваш.
Има ли метод, който да ни помогне да взимаме по-правилни решения, независимо от блокажите и емоциите в нас?
Да.
Съществува метод, но той не е лесен, не е бърз и не е удобен за егото.
Той изисква тишина, искреност и смелост. Нарича се: вътрешно съгласуване.
Какво означава вътрешно съгласуване?
Това е процес, в който събираш на едно място всички свои вътрешни гласове – страха, гнева, детето в теб, нуждата, срама, копнежа, разума, душата – и ги слушаш. Без да бързаш, без да се отъждествяваш, без да решаваш на момента. Само присъствие. Само истина.
Когато човек успее да изслуша целия вътрешен хор, започва да се очертава ясно какво е неговото собствено решение, не обусловеното, не очакваното, не реактивното.
Стъпки към яснота в решението:
1. Спри
В момента на объркване не взимай решение. Спри. Остани сам, без външни стимули. Просто забави.
2. Назови всичко, което се случва в теб
Запиши. Какво чувстваш? От какво те е страх? Какви са очакванията? Какво ти казват мислите, тялото, сърцето?
3. Задай ключовия въпрос
„Ако не ме беше страх, какво бих избрал?“
„Ако не търсех одобрение, какво щях да направя?“
„Ако знаех, че заслужавам най-доброто, какво бих позволил да влезе в живота ми?“
4. Свържи се с тялото си
Тялото никога не лъже. Ако едно решение ти носи стягане в гърдите или стомаха – това е сигнал. Ако се усеща като облекчение, дори да е страшно – може би е вярното.
5. Изчакай душата си
Истинските решения не идват от ума. Те изгряват в тишината, в усещането „това е вярното, дори да не е удобно“. Понякога трябва да минат дни. Друг път – минути. Но душата винаги шепне.
Важно:
Този метод не гарантира, че няма да сгрешиш.
Но гарантира, че ще си бил верен на себе си.
А това е единственото правилно решение в свят на безброй възможности.
Когато човек действа в съгласие със себе си, всичко останало се подрежда.
С любов и подкрепа,
Александър Данаилов
Майтрея
#ВътрешноСъгласуване
#РешенияОтДушата
#ЯснотаСредХаоса
#СлушайСебеСи
#ОтвъдСтраха
#ИстинскиИзбор
#ТишинаИИстина
#СилаОтВътре
#ДушатаЗнае
#МайтреяПътятКъмСебеСи
Как се отразява на един човек насилие върху него в ранна детска възраст?
Насилието в ранна детска възраст не просто оставя следа. То променя самата архитектура на човешката психика, на тялото, на начина, по който човек усеща света и себе си в него.
Когато едно дете е малтретирано – било то физически, емоционално, сексуално или чрез пренебрегване – то преживява не просто болка, а срив в базовото усещане за сигурност. Светът, който би трябвало да е защитен, става враждебен. Родителят, който би трябвало да е източник на любов, става източник на страх. Това объркване не е само емоционално – то се кодира в нервната система, в лимбичната памет, в дълбокото подсъзнание.
Ето какво обикновено се случва:
1. Нервната система остава в режим на „оцеляване“
Тялото на детето се научава да живее в постоянен стрес. Надбъбречните жлези произвеждат кортизол и адреналин, а парасимпатиковата нервна система – тази, която отговаря за спокойствието – остава неразвита. В зряла възраст това води до тревожност, панически атаки, депресия или пълна емоционална затвореност.
2. Изкривено усещане за себе си
Много често, детето приема насилието като свидетелство, че не заслужава любов. То си казва: „С мен има нещо нередно.“ Това създава токсично ядро от вина и срам. И това ядро после води до автоагресия, ниско самочувствие, трудност в интимността, трудност да се поставят граници.
3. Изкривена способност за свързване с другите
Човек, който е преживял насилие като дете, често не знае как изглежда здравата връзка. Или се страхува да се довери, или търси несъзнателно същия тип агресор, защото това му е „познатото“. Затова такива хора често попадат в повтарящи се токсични връзки или остават дълбоко самотни.
4. Дисоциация и разцепване на личността
Много деца оцеляват чрез психически механизъм, наречен дисоциация – когато се „отделят“ от тялото си или от преживяването. Това може да се задълбочи в зряла възраст до усещане за празнота, загуба на идентичност, дори деперсонализация или различни форми на разстройство на идентичността.
5. Телесна памет и болест
Тялото пази спомена. Възможно е възрастният човек да усеща болка, натиск, напрежение или сексуална дисфункция, без да помни защо. Може да има автоимунни заболявания, проблеми с щитовидната жлеза, синдром на раздразненото дебело черво, фибромиалгия – все прояви на травма, която не е излекувана.
Но това не е присъда. Човек може да премине през целия този мрак и да излезе от другата страна. Пътят обаче е дълбок. Не минава през логика, а през тяло, сълзи, гняв, прошка, обич към детето в себе си, и най-вече – през пространство, където тази болка най-накрая е приета, видяна и обгърната с разбиране.
И затова работя – за да създам такова пространство.
Ако усещаш, че в теб живее рана от миналото, знай, че си видян. Че не си сам.
И че има начин да се върнеш към себе си – не онзи, която оцелява… а онзи, който е тук, за да живее.
С любов и състрадание,
Александър Данаилов
Майтрея
Да кажеш „не“ може да изглежда като нещо дребно. Две букви. Един дъх. Но колко хора ги задържат в себе си цял живот?
Колко пъти си се съгласявал, въпреки че вътрешно си викал „не искам!“?
Колко пъти си се усмихвал, когато всичко в теб се е свивало от гняв, от болка, от изтощение?
Колко пъти си се жертвал, защото „така трябва“, „иначе ще се обиди“, „не искам да го разочаровам“, „не искам да изглеждам егоист“…
Истината е, че хората, които най-много дават, най-често не умеят да отказват. И затова животът ги поглъща. Другите свикват да ги използват – дори и без лош умисъл. Просто защото така е по-лесно.
Но има една граница. Тя се нарича лична истина. И когато я прекрачиш твърде много пъти – губиш себе си.
„Не“ не е агресия. „Не“ е самоуважение.
„Не“ не е нож.
„Не“ не означава, че си лош човек, егоист или безчувствен.
„Не“ е грижа за теб. За твоето време. За твоето тяло. За твоята душа.
Когато не казваш „не“ навън, ти казваш „не“ навътре.
Когато се съгласяваш против себе си, ти учиш света, че твоето „да“ не значи нищо.
Че твоята болка е по-маловажна от чуждото удобство.
Как да започнеш?
С едно осъзнаване:
Ти не си длъжен да отговаряш на чуждите очаквания. Не си тук, за да бъдеш удобен, добър и приеман от всички. Ти си тук, за да бъдеш верен на себе си.
После – упражнявай се. Малки откази. Без обяснения, без оправдания. Просто:
„Благодаря, няма да мога.“
„Не, това не е за мен.“
„Сега имам нужда от друго.“
Ще се почувстваш виновен. Ще се свиеш. Ще ти се иска да върнеш думите си обратно.
Но това чувство не е истина. Това е травмата, която говори през теб.
И колкото повече стоиш в нея, без да бягаш – толкова по-малка ще става.
Да си добър не значи да си жертва.
Има една лъжа, която много от нас са научили още като деца – че ако си добър, трябва да се жертваш.
Но това не е доброта. Това е автоагресия.
Истински добрият човек уважава и себе си. Грижи се за себе си. И точно защото се обича – може да обича и другите истински, без обида, без вина, без напрежение.
Ако това е урокът, в който си в момента – спри. Чуй се. Запитай се:
Искам ли това наистина?
Какво ще загубя, ако откажа?
Какво ще загубя, ако продължа да се съгласявам против себе си?
Ако отговорите са болезнени – не си сам. Много хора са там.
Но има изход. И той започва с тази дума:
Не.
Ако усещаш, че в теб се разпада границата между теб и света, че не можеш да дишаш, че се раздаваш и все не стига – ще те посрещна. Ще намерим този „не“, който не те разрушава, а те изгражда.
Кога сме токсични за себе си.
Самоагресията в интимните ни отношения.
Най-опасната токсичност не идва отвън. Тя идва отвътре – когато не се уважаваме, не се чуваме и не се виждаме. И това става особено ясно в интимните ни връзки.
Тогава, когато оставаме с човек, който не ни обича истински, но се убеждаваме, че трябва.
Когато тялото ни иска да се отдръпне, но ние го насилваме да се подчини.
Когато правим секс, без да го искаме, защото „така се прави“, защото „той има нужда“, защото „може да си тръгне, ако откажа“.
Това е самоагресия.
Не онзи вик на тялото, който можеш да чуеш, а онзи шепот, който игнорираш:
– Не го искам.
– Боли ме.
– Страх ме е.
– Изчезвам.
И така ден след ден. Мълчиш пред себе си. Предаваш се на “трябва”, докато твоето “искам” изчезва.
Изграждаш фалшиво тяло от съгласие, докато душата ти вика за помощ.
Ставаме токсични към себе си, когато:
Подменяме желанията си с нуждите на другите.
Наричаме любов нещо, което всъщност е страх от самота.
Извиняваме всяка форма на емоционално или физическо насилие с “той не е лош, просто е объркан”.
Преживяваме секс без желание, без енергия, без живот – и го наричаме „нормално“.
Самоагресията не винаги изглежда като нараняване. Понякога тя е усмивката, когато искаш да плачеш.
Понякога е интимният акт, когато искаш просто да бъдеш прегърнат, без нищо повече.
Понякога е мълчанието, когато трябва да извикаш: „Не искам така!“
Колко дълго можеш да се предаваш, без да загубиш себе си?
Колко пъти можеш да се насилиш, преди да те напусне онази част от теб, която още вярва в любовта?
А любовта… тя никога не е базирана на насилие. Дори когато то идва отвътре.
Има моменти, в които трябва да си простиш, че си се предал.
Да си простиш, че си останал, когато си трябвало да си тръгнеш.
И най-вече – да се върнеш към себе си.
Да се докоснеш отново с нежност.
Да изградиш интимност с душата си.
Да си кажеш:
– Заслужавам истина.
– Заслужавам присъствие.
– Заслужавам любов без страх.
И ако имаш нужда от път, по който да се върнеш към това усещане, моето пространство в Майтрея е отворено за теб. Без очакване. Без изискване. Само с истина. И докосване, което лекува, а не наранява. Тантра е път към себе си, прошка и приемане. Тя е начин, отново да започнем да се виждаме, приемаме, обичаме.
Срамът на жената – да бъде жена, да бъде страстна, да изяви своето желание.
Още от малка, жената бива научена, че нещо в нея е „твърде много“ – твърде чувствителна, твърде емоционална, твърде сексуална. Когато детското ѝ тяло започне да се променя, започва и внушението, че тялото ѝ е източник на опасност – за нея самата и за другите. Всяка дреха, всяка усмивка, всяко поглеждане започват да се преценяват през погледа на външния свят, който я поставя под наблюдение, под етикет, под вина.
Постепенно тя започва да се разделя с една част от себе си – със своята страст. Започва да вярва, че желанието ѝ е нещо срамно. Че ако изрази какво иска, ако покаже, че има нужда, че има огън в себе си – ще бъде наказана, осъдена, наречена „лекомислена“, „курва“, „манипулативна“. Или просто ще бъде отхвърлена.
И това отхвърляне е най-дълбокият страх на женското същество – не да бъде гола, а да бъде видяна в цялата си истина. Да бъде видяна като жена с плът и копнежи, с огън и нежност, с желание не само да бъде обичана, но и да обича. Да бъде жена, която не се срамува да поиска, да даде, да се разкрие.
Този срам е насаден. Той не ѝ принадлежи. Но тя го носи.
И докато го носи, тялото ѝ се свива. Погледът ѝ се скрива. Сърцето ѝ се затваря. Женствеността ѝ се заключва в роля. В удобна, кротка, „приемлива“ версия на себе си, в която няма място за експлозията от живот, която всъщност е.
Но животът не търпи задържане. И когато тази естествена енергия не намира път навън – тя се обръща навътре. Започват хормонални дисбаланси, проблеми с яйчниците, ендометриоза, кисти, миоми, болки в таза, ниско либидо, усещане за изтощение, дори безплодие. Подтиснатото желание не изчезва – то се капсулира в тялото и започва да говори чрез болка. През кожата, през гърдите, през щитовидната жлеза, през съня, през паниката и депресията. Това, което жената не е казала с думи и не е изразила с тялото си, започва да се изписва в нея като диагноза.
Но когато една жена започне да се завръща към себе си… Когато се осмели да погледне в този срам, да го преодолее, да си върне гласа, да усети как влагалището ѝ не е „мръсно“, а свещено, как гласът ѝ не е досаден, а истинен, как тялото ѝ не е срамно, а храм… Тогава нещо дълбоко се случва.
Започва пробуждането.
И тогава се ражда онази жена, която не само носи страстта, но и я излъчва с достойнство. Не за да я използва като оръжие, а като истина. Като начин на съществуване. Като път обратно към своята пълнота.
А ако тази жена стигне до мен – и носи в себе си този срам, този страх да бъде, да пожелае, да се отвори – аз ѝ подавам ръка. Не за да я направя различна, а за да ѝ помогна да си върне себе си. Тялото си. Гласа си. Правото си да желае и да бъде желана, без да бъде наранявана или използвана.
И ако усещаш, че си една от тези жени, ако чувстваш, че тялото ти мълчи, но душата ти крещи, че иска да бъде чута – поканвам те.
Поканвам те да дойдеш при мен, в едно защитено, свещено пространство, където няма осъждане, няма притеснение, няма роля, която да играеш.
Тантра масажът, който давам, не е еротика. Това е дълбока практика на виждане и освобождаване.
Работя през дъха ти, през усещането в тялото, през нежното присъствие, което ти позволява да се разтвориш – без страх. Да усетиш отново своята енергия, своята женственост, своята цялост.
Много жени, след срещите ни, ми казват, че са започнали да се събуждат – не просто сексуално, а жизнено. Цикълът им се нормализира. Болките изчезват. Очите им започват да блестят. Тялото се отпуска. Сякаш душата най-после си е дошла у дома.
И това не е чудо. Това си ти – такава, каквато винаги си била.
Аз просто съм там, за да те видя. Да те държа в това пространство. И да те подкрепя да си върнеш себе си.
Защото това, че една жена желае – не означава, че е за ползване.
Означава, че е жива.
Практика за осъзнаване на предишното ни прераждане
Изисквания:
– Тишина и уединение (поне 45 минути)
– Свещ или аромат (например сандалово дърво, ладан)
– Дневник или хартия с химикал
– Отворено сърце, без очакване
– Готовност да приемеш каквото дойде
1. Вътрешна настройка (10 минути)
Седни удобно. Запали свещ. Почувствай себе си.
Постави дланта си върху сърцето и изречи наум или на глас:
„Нека си спомня. Нека душата ми ми покаже онова, което е време да осъзная. Без страх. Без съпротива. Само Истината.“
След това дишай бавно – 5 секунди вдишване, 5 задържане, 5 издишване – и така 7 пъти. Почувствай как влизаш в дълбоко вътрешно присъствие.
2. Активиране на душевната памет (15 минути)
Представи си, че пред теб се отваря врата – стара, каменна или дървена. Отвъд нея има светлина. Почувствай как я отваряш и влизаш в нея.
Сега кажи:
„Нека се завърна там, откъдето идва моята душа. Покажи ми нейното последно пътуване преди този живот.“
Позволи на образите, усещанията, звуците и думите да идват. Не ги съди. Дори и да изглеждат нелогични или разкъсани. Виж първо къде се намираш – място, епоха, тяло, хора. Дай си време. Просто бъди свидетел.
3. Ключовите въпроси (5-10 минути)
След като първоначалното виждане се прояви, задай на себе си вътре в практиката следните въпроси:
Какъв беше основният ми урок в този предишен живот?
Какво остана незавършено, което сега идвам да довърша?
Каква болка или вина нося оттам?
Имаше ли човек, който сега пак е до мен в друга роля?
Позволи на отговорите да дойдат интуитивно – не ги търси, а ги усещай.
4. Заземяване и завръщане (5 минути)
Представи си, че излизаш от онова пространство и затваряш вратата. Поблагодари:
„Благодаря на душата ми, че ми показа това. Приемам, разбирам и нося тази мъдрост с уважение.“
Докосни земята или постави длани върху бедрата си. Усети тялото си. Отвори очи бавно.
5. Записване и осмисляне (10 минути)
Запиши всичко, което си преживял – без филтър. После си задай въпроса:
„Как това знание променя начина, по който живея днес?“
„От какво мога да се освободя сега?“
Важно:
Тази практика не е игра. Не е за егото. Не е за доказване, а за освобождение и разбиране. Ако почувстваш силна емоция – плачи, трепери, пиши. Това е разчупване на слоевете на забравата.
Най-дълбоките разкрития не идват с образи, а с вътрешна сигурност – онова усещане: „Аз винаги съм знаел това.“
С любов и уважение към тайнството на твоята душа,
Александър Данаилов
Майтрея
Реалността, в която живеем – матрицата, която наричаме „нормалност“
Отвори очите си. Не онези, с които гледаш улицата или телефона си. А другите – онези, които помнят кой си бил, преди да повярваш на всички. Преди да ти кажат кое е правилно, кое е грешно, какво трябва да учиш, какво трябва да вярваш, какво да искаш, как да изглеждаш, с кого да бъдеш и за какво да живееш.
ОБРАЗОВАНИЕТО – дресировката на съзнанието
Наричаме го „образование“, но то по-скоро е програма за подчинение. Учим децата не как да мислят, а как да се подчиняват. Как да помнят и повтарят, вместо да търсят и откриват. Убиваме интуицията и мечтите, за да изградим послушни елементи в система, която не се интересува от душата, а само от функцията ѝ.
РЕЛИГИЯТА – духовната паяжина
Религията не е вярата. Истинската вяра не се нуждае от догми, храмове и страх. Но религията – тя е създадена да държи съзнанието на човека в рамка. Да го вкара в вина и срам. Да постави посредник между него и Бога. Да го направи зависим от авторитет, вместо да го поведе към личната истина. Бог не е в книгата. Не е в попа. Не е в страха. Бог е вътре в теб – тихо, просто, истински.
Най-гениалното заробване е това, което те кара да вярваш, че си свободен. Работиш, за да живееш, но всъщност живееш, за да работиш. Продаваш времето си – най-ценният си ресурс – срещу хартийки, с които си купуваш бягство от празнотата, която системата сама е създала в теб. А после тя ти предлага решения – кредити, хапчета, забавления. И те държи в капан, наречен „успех“.
Истинският проблем не е, че системата е фалшива. А че сме забравили, че можем да излезем от нея. Забравили сме, че съществува друг свят – не някъде другаде, а тук, в нас. Свят, в който не живееш по очакванията, а по вътрешния си зов. Свят, в който не търсиш смисъл – защото самият ти си смисълът.
Тази матрица не е толкова здрава, колкото изглежда. Тя се крепи върху съгласие. Ако ти откажеш да ѝ вярваш – тя се пропуква. Ако още един човек избере истината – тя се разклаща. Ако достатъчно хора се събудят – тя рухва.
А истината? Истината не е теория. Тя е спомен. Дълбок, древен и ясен. Когато го чуеш в себе си, ще го познаеш. И тогава ще разбереш: не си тук, за да се побереш в света. Ти си тук, за да си спомниш кой си – и да го излъчиш навън.
С любов и виждане,
Александър Данаилов
Майтрея
#осъзнаване #матрицата #духовенпът #избор #истина #маитрея
Накъде води пътят на страха и отказа да поемем своята отговорност
Пътят на страха и отказа от отговорност води към едно бавно, но сигурно разпадане на вътрешния свят. Защото страхът не е просто емоция – той е механизъм за контрол. Контрол от старите програми, от травмите, от егото, което се страхува да се разтвори, за да бъде заменено от истинската същност.
Когато не поемеш отговорност за себе си, започваш да живееш като сянка – в света на вината, обвиненията и оправданията. Виждаш другите като причина за собствената си болка, провал или липса. А в това има само една последица – вътрешна безсилие. Усещането, че си жертва на живота. А жертвата никога не избира, тя само оцелява.
Пътят на страха не е пътят на духа. Това е пътят на стагнацията, на болестите, на повторението на едни и същи уроци до безкрайност, защото си отказал да ги видиш и преминеш.
Отказът от отговорност е отказ от свободата. Защото само този, който носи отговорност за себе си – за мислите си, емоциите си, изборите си – е свободен. Всичко останало е илюзия за комфорт, която с времето се превръща в затвор.
Но най-страшното в този път е, че постепенно губиш усещането за себе си. За своята душа. Затваряш я. И дори не разбираш кога си станал празна черупка, в която някога е живяла истина, желание, огън. Ставаш функционален. Жив, но не и живеещ. Това е агония.
Как работи механизма – болката се натрупва, ударите, болестите, страданието и провала, докато силата не стане достатъчно голяма, за да ни накара да разберем и направим крачката в правилната посока. И физическата смърт не прекратява процеса. Няма как да избягаме от пътя на душата си.
В основата е разбирането, че абсолютно всичко, което идва в живота ни, е само и единствено наш избор.
Изходът? Винаги е тук – в момента, в който решиш да погледнеш страха си в очите и да си кажеш:
„Аз съм причината. И това е най-голямата ми сила.“
Тогава започва истинският път – пътят на избора, на свободата, на срещата с автентичната ти същност.
