AlexA

Всичко, което преживяваме с хората около нас, е отражение – не на тях, а на нас самите. Всеки човек, който срещаме, е огледало, в което се виждат нашите светли и сенчести части. Харесваме някого, защото отразява нещо, което вече сме приели в себе си. Не харесваме друг, защото докосва нещо, което още не можем да приемем.

Това, което наричаме симпатия, антипатия, любов или омраза, е само игра на егото. То постоянно търси потвърждение, контрол и сигурност, като проектира своите очаквания навън. Но истината е проста – никой не ни дава и никой не ни взема нищо. Хората около нас единствено провокират нашите собствени вътрешни състояния. Реакцията ни към тях е всъщност реакция към онова, което тяхното присъствие събужда в нас.

Когато някой ни посочи грешка, а ние се обидим или защитим, това не е реакция към човека, а към онази част от нас, която още носи вина и страх да бъде видяна. Другият просто натиска бутон, който вече съществува вътре. И вместо да чуем посланието, ние често нападваме пратеника.

Същото е и с изневярата, и с предателството. Те са илюзии, създадени от очакванията ни. Реално няма предателство – има само отказ на другия човек да изпълнява ролята, с която ние сме го натоварили. Когато това се случи, не страдаме от самия отказ, а от това, което той изважда на повърхността – нашата неосъзната вяра, че сме недостатъчни, неправилни, заменими.

Болката, която наричаме „предателство“, е болката от срещата със собствената ни несигурност. Другият не ни наранява – просто ни показва онази част, в която още не обичаме себе си.

Истинската изневяра не е когато някой се отдръпне от нас, а когато ние се отдръпнем от себе си, вярвайки, че стойността ни зависи от чуждо отношение.

Когато осъзнаем това, светът престава да бъде бойно поле и се превръща в огледална зала на себепознанието. Няма виновни, няма жертви, няма предатели. Има само път – към по-дълбока свобода, приемане и любов.

Другите не са пречка. Те са пътят обратно към нас самите.

С любов и присъствие,

Александър Данаилов

Майтрея

Избери светлината

Човек си мисли, че обича, когато другият е на неговата вълна – когато резонира със сходна травматичност. Това не е любов, а взаимна валидация на нашите вътрешни липси. Виждаме в другия онази част от себе си, която искаме да видим – и по начина, по който ни е удобно да я видим.

Нас ни привличат хора, в които разпознаваме онази част от себе си, която вече сме приели. Те ни карат да се чувстваме разбрани и „на място“. Но когато срещнем хора, в които разпознаваме онази част от себе си, която не искаме да признаем и продължаваме да отхвърляме, тогава ние започваме да ги съдим, да ги отблъскваме и дори да ги мразим. Реално мразим не тях, а собствената си сянка, отразена през тях.

От там идва и условността в човешките отношения. Когато казваме, че обичаме някого или че сме влюбени, това е 100% себелюбие. Ние не обичаме човека, а начина, по който той ни кара да се чувстваме. И когато спре да ни носи това усещане, ние спираме да го „обичаме“. Това няма нищо общо с любовта.

Любов реално могат да изпитват единствено осъзнати хора – онези, които са се изправили пред себе си и са се приели напълно такива, каквито са. Там няма страшни огледала, защото всички сенки са приети. Само тогава любовта престава да бъде нужда и става присъствие, защото любовта не е емоция, която другия поражда в нас, а състояние на нашата същност. Честно казано, до сега не съм срещал такъв човек. Срещал съм само хора, които вярват, че са.

Човек, за да е в състояние да види нещо извън себе си, неговото его трябва да е в покой. Да няма нужда, която иска да запълни, нито празнота, която да търси отвън. Докато това условие не се изпълни, ние не виждаме реално другите хора – виждаме в тях единствено потенциал за задоволяване на собствените си липси. Тоест, виждаме само и единствено себе си.

Точно там се раждат и условностите в нашия живот – с кого можем или не можем да бъдем интимни. Това определя къде е „безопасно“ да се покажем, да бъдем поне отчасти видени. Но такава интимност е на 100% условна – колко сме добри, колко сме достатъчни, колко сме оценени. Самият оргазъм там се превръща в условие, а не в изживяване на себе си. Всичко пак опира до валидация и до пълното ни себеотхвърляне като мъже или жени. Това е просто още едно поле, в което се доказваме и оценяваме.

Осъзнатият и приел себе си човек няма никакъв проблем да бъде видян или докоснат от всеки, защото в него няма срам и вина за това, което е. Той не се крие и не играе роля. За него интимността не е територия на страх и нужда, а естествено състояние на присъствие. Реално през целият си живот, ние търсим потвърждение отвън, че сме правилни и достатъчни.

Но докато ни е страх да видим своята сянка и да я прегърнем с разбиране и любов, празнотата остава наша реалност и търсим навън, това което ние не можем да си дадем.

Това отхвърляне не е грешка или неуспех, а просто е част от пътя, към тази осъзнатост.

С любов и присъствие,

Александър Данаилов

Майтрея

Избери светлината

Най-голямата заблуда, в която човечеството живее от хилядолетия, е надеждата за утрешния ден.

Това не е вяра, нито вдъхновение – това е отказ от настоящето, прикрит под благовидната форма на „планове“, „цели“ и „положително мислене“.

Истината е, че всеки, който живее в очакване, бяга от днешния миг, защото не може да го приеме.

В ума му днес винаги е недостатъчно. Не е достатъчно добро, не е достатъчно готово, не е достатъчно красиво.

И затова проектира в бъдещето онова, което не може да почувства сега.

Но утре е само концепция.

Тя не съществува никъде, освен като мисъл в съзнанието.

И колкото повече вярваш в нея, толкова повече отсъстваш от реалността.

А реалността винаги е тук и сега.

Животът не се случва утре. Той не може да се случи утре, защото утре е само идея – не пространство, не енергия, не вибрация.

Енергията, която проектираш в очакване, не създава бъдеще, а поддържа застой.

Колкото повече чакаш, толкова повече затвърждаваш в себе си усещането, че не си готов да живееш.

Истината е болезнена за егото: няма да стане по-добре.

Не защото животът не може да се промени, а защото самият ти не допускаш промяната, докато чакаш тя да дойде отвън.

Промяната не е събитие – тя е осъзнаване.

Тя се случва в мига, в който спреш да отлагаш и приемеш, че това, което имаш, е достатъчно, за да започнеш.

Когато спреш да бягаш от днешния миг, започваш да усещаш живота такъв, какъвто е – жив, дишащ, пълен, съвършен.

И тогава осъзнаваш, че „по-добрият живот“ не е нова реалност, а ново състояние на съзнанието.

Животът няма нужда да става по-добър.

Той е вече съвършен в своята промяна, в своите предизвикателства, в това, че ти показва точно онова, което отказваш да видиш.

Всеки миг е огледало на твоето вътрешно състояние.

Когато престанеш да очакваш, започваш да виждаш.

Когато спреш да чакаш „по-доброто утре“, започваш да живееш истинския си живот – сега.

Това е пробуждането: да приемеш, че няма какво да чакаш.

Всичко вече е тук.

Всичко вече е дадено.

Остава само да го изживееш с пълно присъствие.

С любов и присъствие,

Александър Данаилов

Майтрея

Избери светлината

Истината не е утеха. Тя не гали, не обещава и не спасява. Истината руши, за да освободи. Тя не идва като награда, а като криза – като момент, в който всичко познато се разпада и оставаш лице в лице със себе си. Истината не може да се научи. Тя трябва да бъде изживяна.

Повечето хора не търсят истината, а утеха. Искат някой да им каже, че ще бъде добре, че животът има смисъл такъв, какъвто го познават, че болката им е случайна и някой някъде ще ги спаси. Но истината не живее в утехата. Тя живее в разпадането. Там, където изчезват сигурността, ролите и илюзията за контрол. Там, където се изправяш пред празнотата и виждаш, че всичко, което си смятал за себе си, е било отражение – сенки на страха, на нуждата, на вината.

Да вървиш по пътя на осъзнаването означава да позволиш на тези сенки да се разтворят. Да останеш без маски, без обяснения, без роля. Да се погледнеш такъв, какъвто си – без филтри, без оправдания. Болката, която следва, не е наказание, а пречистване. Това е моментът, в който съзнанието ти започва да се разширява, а сърцето – да се събужда.

Истината не се доказва и не се търси в думи или концепции. Тя е състояние, не знание. Не се постига с усилие – тя просто се случва, когато спреш да се съпротивляваш. Истината се ражда, когато спреш да се опитваш да бъдеш някой.

Но истината има още една връзка с нашия живот – нашето здраве.

Блокажите – местата в тялото, където се е локализирал отказът да приемем истината и себе си – са точките, където енергията спира. Там, където не сме искали да видим, да признаем, да почувстваме, се натрупва застой. И именно там се ражда болестта. Болестта не е враг – тя е сигнал. Тя е викът на тялото, че нещо в нас не е било изказано, изживяно, прието. Истината и здравето са две страни на едно и също състояние – хармонията между душата, ума и тялото.

Но преди това идва процесът на разчупване.

Тантра, ТЕС и Пренареждане на Матрицата са пътища, които подготвят човека за срещата с истината. Те не дават отговори – те освобождават пространството в теб, за да може истината да излезе сама.

Тантра работи през тялото, през енергията, през изначалната виталност на съществото. Тя разтваря затворените врати на сърцето и пробужда съзнанието, скрито в удоволствието и болката. Когато тялото започне да диша свободно, умът губи властта си и истината започва да се усеща, не да се мисли.

ТЕС (Техника за емоционална свобода) отстранява блокажите в енергийната система, тези заклещени емоции, които повтарят стари сценарии. С всяко освобождаване ти връщаш част от изгубената си енергия – от силата си да бъдеш цял.

Пренареждането на Матрицата отива още по-дълбоко – до корена на травмата, до първоизточника на илюзията. Там, където за първи път си повярвал, че не си достоен, че си сам, че не си достатъчен. Когато тези вярвания се освободят, реалността буквално се пренарежда, защото ти вече не я създаваш от болката, а от осъзнаването.

И тогава истината не идва като откровение, а като спомен. Спомен за това кой си бил винаги. Тя просто се появява – чиста, тиха, ясна. Не я мислиш, не я разбираш – тя става част от теб.

Това е трудният път. Защото той не предлага утеха, а свобода. А свободата изисква смелост – да загубиш старото, за да се родиш отново.

Истината не е нещо, което намираш. Тя е това, което остава, когато спреш да се лъжеш.

С любов и присъствие,

Александър Данаилов

Майтрея

Избери светлината

Истината не е утеха. Тя не гали, не обещава и не спасява. Истината руши, за да освободи. Тя не идва като награда, а като криза – като момент, в който всичко познато се разпада и оставаш лице в лице със себе си. Истината не може да се научи. Тя трябва да бъде изживяна.

Повечето хора не търсят истината, а утеха. Искат някой да им каже, че ще бъде добре, че животът има смисъл такъв, какъвто го познават, че болката им е случайна и някой някъде ще ги спаси. Но истината не живее в утехата. Тя живее в разпадането. Там, където изчезват сигурността, ролите и илюзията за контрол. Там, където се изправяш пред празнотата и виждаш, че всичко, което си смятал за себе си, е било отражение – сенки на страха, на нуждата, на вината.

Да вървиш по пътя на осъзнаването означава да позволиш на тези сенки да се разтворят. Да останеш без маски, без обяснения, без роля. Да се погледнеш такъв, какъвто си – без филтри, без оправдания. Болката, която следва, не е наказание, а пречистване. Това е моментът, в който съзнанието ти започва да се разширява, а сърцето – да се събужда.

Истината не се доказва и не се търси в думи или концепции. Тя е състояние, не знание. Не се постига с усилие – тя просто се случва, когато спреш да се съпротивляваш. Истината се ражда, когато спреш да се опитваш да бъдеш някой.

Но истината има още една връзка с нашия живот – нашето здраве.

Блокажите – местата в тялото, където се е локализирал отказът да приемем истината и себе си – са точките, където енергията спира. Там, където не сме искали да видим, да признаем, да почувстваме, се натрупва застой. И именно там се ражда болестта. Болестта не е враг – тя е сигнал. Тя е викът на тялото, че нещо в нас не е било изказано, изживяно, прието. Истината и здравето са две страни на едно и също състояние – хармонията между душата, ума и тялото.

Но преди това идва процесът на разчупване.

Тантра, ТЕС и Пренареждане на Матрицата са пътища, които подготвят човека за срещата с истината. Те не дават отговори – те освобождават пространството в теб, за да може истината да излезе сама.

Тантра работи през тялото, през енергията, през изначалната виталност на съществото. Тя разтваря затворените врати на сърцето и пробужда съзнанието, скрито в удоволствието и болката. Когато тялото започне да диша свободно, умът губи властта си и истината започва да се усеща, не да се мисли.

ТЕС (Техника за емоционална свобода) отстранява блокажите в енергийната система, тези заклещени емоции, които повтарят стари сценарии. С всяко освобождаване ти връщаш част от изгубената си енергия – от силата си да бъдеш цял.

Пренареждането на Матрицата отива още по-дълбоко – до корена на травмата, до първоизточника на илюзията. Там, където за първи път си повярвал, че не си достоен, че си сам, че не си достатъчен. Когато тези вярвания се освободят, реалността буквално се пренарежда, защото ти вече не я създаваш от болката, а от осъзнаването.

И тогава истината не идва като откровение, а като спомен. Спомен за това кой си бил винаги. Тя просто се появява – чиста, тиха, ясна. Не я мислиш, не я разбираш – тя става част от теб.

Това е трудният път. Защото той не предлага утеха, а свобода. А свободата изисква смелост – да загубиш старото, за да се родиш отново.

Истината не е нещо, което намираш. Тя е това, което остава, когато спреш да се лъжеш.

С любов и присъствие,

Александър Данаилов

Майтрея

Избери светлината

Смъртта е реалност, която умът не може да приеме, защото не може да я контролира. Тя стои отвъд времето и логиката, отвъд сигурността на познатото. И точно там, където човек се сблъска с нея, се отваря най-дълбоката рана – страхът от края и отказът от промяната. Но дълбоката истина там е, че ние в другите виждаме собствената си тленност, чрез тяхната смърт изживяваме нашата собствена и отказваме да я приемем.

В практиката си неведнъж съм виждал как човек, изгубил близък, не може да приеме случилото се. Болката остава в него – задържана, премълчана, скрита. Той се опитва да запази човека чрез страданието, чрез вината, чрез спомена. Но тази енергия, която не се освобождава, се превръща в застой, в тежест, в болест.

И често именно ракът е онзи вик на тялото, който казва: „Пусни“.

Най-дълбокият механизъм на това непримирение е мисълта:

„Можех да направя друго.“

Тази мисъл изглежда като болка, но всъщност е отказ от истината.

Тя е опит да се пренапише реалността, да се отрече това, което вече е факт.

А в основата ѝ винаги стои вината – онази вътрешна програма, която ни кара да вярваме, че сме могли да спасим другия, че сме виновни за неговата съдба.

Но вината е илюзия.

Никой не може да промени пътя на друга душа.

Никой не може да задържи някого, когато неговият път е завършен.

Това, което можем, е да приемем. Да разберем. Да се поклоним пред това, което е.

Ракът често е физическото проявление на този вътрешен конфликт – между вината, която не можем да носим, и истината, която не можем да приемем.

И когато човек си позволи да я види, когато спре да се обвинява и започне да прощава – не на света, а на себе си – енергията се отпуска. Тялото започва да диша. Животът се връща.

Приемането на смъртта не е загуба, а осъзнаване.

Да пуснеш не значи да забравиш – значи да обичаш по-чисто, без нужда да задържаш.

Смъртта е врата, не край.

И зад нея стои същата светлина, от която сме родени.

Енергийният механизъм на болестта

Всеки отказ да приемем истината създава застой в определено енергийно поле на тялото.

При загуба, болката почти винаги се концентрира в областта на сърцето – четвъртата чакра, където живее любовта, връзката и доверието. Когато човек не може да приеме смъртта, енергията на сърцето се затваря. Там, където преди е имало поток, настъпва свиване. Любовта не може да се движи и започва да се превръща в тежест, в уплътнение, в болест.

Гърдите, белите дробове и лимфната система са първите, които „поемат“ този застой.

Те носят вибрацията на скръбта, на неизказаните емоции, на любовта, която не може да се изрази.

Когато болката остане там твърде дълго, клетките започват да вибрират в честотата на това затваряне. И така, постепенно, животът в тях намалява. Появява се ракът – като физическо проявление на дълбоко енергийно свиване.

Ако вината е по-дълбока – ако човек вярва, че е виновен за случилото се, или че не заслужава да живее, докато другият е починал – тогава блокажът се спуска още по-надолу, към слънчевия сплит. Това е зоната на личната сила, идентичността, правото да бъдеш. Там, вината започва да разрушава самата идея за живот. И болестта се превръща в подсъзнателен акт на автоагресия – начин душата да накаже тялото за нещо, което умът не може да приеме.

Истината е, че повечето болести – не само ракът – са израз на вина и автоагресия.

Когато човек не може да приеме себе си, не може да си прости, не може да се освободи от вината, енергията му се обръща навътре.

Тялото започва да се атакува само, защото вярва, че е виновно, че трябва да страда, че не заслужава любов и живот.

Изцелението не идва чрез борба с болестта, а чрез помирение с истината.

Да се изправиш срещу вината, да я видиш, да ѝ позволиш да се разтвори.

Да признаеш: „Не съм могъл да направя друго, защото всичко вече е било решено“.

Това е точката, в която съзнанието се отваря и потокът се връща.

Енергията отново започва да се движи.

Дъхът става по-дълбок.

Тялото се отпуска.

И животът отново тече през него.

Приемането не е слабост. То е най-висшата форма на сила.

То е моментът, в който душата разбира, че смърт няма – има само промяна на формата. Страшното е за егото, защото то приключва там и когато сме се разпознали единствено в него, а душата е само идея, смъртта е реална за нас.

С любов и присъствие,

Александър Данаилов

Майтрея

Избери светлината

Всяка повторена „грешка“ води началото си от онзи първи момент в детството, когато сме срещнали реалността, но не сме могли да я понесем.

Тогава, още без думи и разбиране, сме се сблъскали с най-дълбокия урок на човешкото съществуване – че никой не може да ни потвърди, да ни даде любовта, която търсим, защото тя не е извън нас.

Това е моментът, в който сме замръзнали.

Тялото ни е продължило да живее, но душата е спряла.

В онзи миг, когато родителят ни е бил студен, отхвърлящ, отсъстващ или просто неспособен да ни види, ние сме направили първия несъзнателен избор – да се разделим със себе си, за да оцелеем.

Да потиснем автентичната си нужда и да се превърнем в онова, което ще получи поне троха внимание.

Така се ражда раната.

И цял живот след това ние несъзнателно пресъздаваме тази сцена – отново и отново.

С различни лица, различни думи, но с едно и също чувство: „Не ме виждат. Не ме избират. Не ме обичат така, както имам нужда.“

Това не е грешка. Това е душата, която се опитва да се върне в онзи миг, за да промени отговора си.

Да не замръзне, да не се затвори, а да остане в усещането, да го преживее, да го приеме.

Да осъзнае, че липсата на потвърждение отвън не е липса на любов, а покана да я открие вътре.

Повторението не е наказание, а терапия.

То е начинът, по който реалността ни показва къде още не сме си простили, къде още чакаме някой отвън да ни спаси от болката, която сами не сме приели.

Всеки човек, който ни „отхвърля“, просто играе ролята, която някога е играл нашият родител – за да можем този път да изберем различно.

Да не реагираме с болка, а с осъзнаване.

Да не търсим потвърждение, а да дадем любов.

И така, чрез повторението, животът ни връща обратно в детството – но вече с ново съзнание.

Да прегърнем детето, което е останало там, в онзи миг на самота и страх.

Да му кажем:

„Виждам те. Разбирам те. Не си изоставено. Ти си любовта, която търсеше.“

Но там е и изборът – дали да приемем истината или да останем затворени в ролята на жертва, на собствения си урок, отказвайки да приемем истината. А тя е, че ние сме отговорни за нашия живот, щастие и любов. Че никой не може да ни даде, това което липсва в нас. Когато приемем тази истина, ние започваме да изграждаме съзнателно себе си и своя живот.

И когато това се случи истински, дълбоко в сърцето, реалността отвън се променя.

Повторението спира, защото урокът е научен.

Любовта вече не се търси – тя се излъчва.

С любов и присъствие,

Александър Данаилов

Майтрея

Избери светлината

Ние живеем в свят на противоположности, в свят, който умът е разделил на категории – добро и зло, правилно и грешно, светло и тъмно. Това разделение е самата матрица на човешкия ум. Без него той не би могъл да съществува, защото самото му естество е да сравнява, да преценява, да съди.

Човешкият разум живее в триизмерен свят не заради физическите измерения, а заради илюзията, в която е затворен – илюзията за време, за добро и зло. Именно това възприятие създава разделението, чрез което се преживява линейността на живота и отделеността от Източника. В тази илюзия разумът съществува, но и чрез нея се откъсва от реалността на духа – от онова безвременно, неделимо състояние на Единство, което просто е.

Вселената не познава добро и зло. За нея съществува само опит и посока на осъзнаване. Всяко действие, всяка мисъл, всяка ситуация са част от едно по-голямо движение – движение на съзнанието към реалността.

Когато казваме „това е добро“, ние просто означаваме, че то е в хармония с нашето сегашно ниво на осъзнаване и вярвания – модел. Когато казваме „това е зло“, то само не съвпада с нашите представи, страхове и граници. Но от гледна точка на душата, и двете са едно и също – опитът, който ни връща към цялостта.

Добро и зло са две страни на една и съща монета – еволюцията. Едното не може да съществува без другото, защото именно чрез контраста съзнанието се разпознава. Няма светлина без мрак, няма истина без болка, няма осъзнаване без заблуда.

Всеки, който е наречен „зъл“, е просто част от този спектакъл на учене. Той носи уроци, които никой друг не би могъл да ни даде. Ако не беше тъмнината, никога нямаше да потърсим светлината.

Истината е, че реалността не познава морал. Познава само вибрация. Ниската вибрация не е „лоша“, тя е просто по-гъста форма на същата енергия. А високата вибрация не е „добра“, тя е по-прозрачна, по-близо до своя източник.

Нищо не е грешно. Нищо не е неправилно. Всичко е такова, каквото е нужно да бъде – в този момент, на това ниво на осъзнаване, в този етап от пътя на духа, който се учи да преживява материята. Всяко действие, всяка емоция и всяка привидна „грешка“ са просто израз на възможното, на онова, което може да бъде в настоящия миг, по пътя на осъзнаването на духа в плът.

Когато спрем да делим света на правилно и грешно, се освобождаваме от илюзията на вина и присъда. И тогава започваме да виждаме живота такъв, какъвто е – една безкрайна школа на съзнанието, в която всяко събитие, независимо колко болезнено или неразбираемо, е част от същата любов, която ни води. А любовта е виждане и приемане на реалността.

Добро и зло са просто думи, измислени от ума, за да преживява своята собствена драма. Душата – съзнанието, не играе на тази игра. Тя знае, че всичко е едно. Тя е изражение на реалността. В нея няма емоции и чувства.

С любов и присъствие,

Александър Данаилов

Майтрея

Избери светлината

Истината, която човечеството все още не е готово да приеме, е че човешкото тяло е безсмъртно. То не е създадено, за да умира, а за да бъде проводник на съзнанието – израз на душата в материята. Тялото се поддържа живо не от биохимията, а от енергийния поток – от свободното движение на жизнената сила през всяка клетка.

Душата никога не се страхува и не страда. Тя е вечно неподвижният център на всичко, което съществува. Но когато в съзнанието възникне травма, се ражда изкривяване – илюзията на отделеността. Това е моментът, в който егото започва да създава своите фикции: време, добро и зло, минало и бъдеще. Егото започва да измерва, да сравнява, да търси и да се страхува. Именно тази илюзия за време състарява тялото.

Стареенето не е биологичен процес, а следствие от енергийно напрежение, натрупано от непреработени емоции и потиснати чувства. Всяка травма блокира движението на енергията в определена зона на тялото. Потокът се спира, клетките се лишават от жизненост и започват да се разрушават. Това, което наричаме болест, е всъщност застинала енергия – спомен от момент, в който не сме приели реалността такава, каквато е. Единствено разумът – егото и неговата илюзия, са реалността, която ни състарява.

Когато човек изчисти тези блокажи и се освободи от илюзията за време, започва да живее в настоящето – в реалността, в която енергията просто тече. В това състояние няма стареене, защото няма движение на времето. Тялото живее в непрекъснато обновление. То вибрира в хармония с душата и се поддържа от нейната безкрайна сила.

Безсмъртието не е чудо, нито цел. То е естественото състояние на същество, което е освободено от травмите си и е престанало да се отъждествява с егото. Когато се върнем в това осъзнаване, започваме да живеем в състояние на вечност, не в символичен, а в реален смисъл. Времето престава да съществува, а заедно с него – и старостта.

Нищо не е грешно или неправилно. Всичко е нужно, за да се събудим за тази истина – че материята не умира, а само отразява съзнанието, което я обитава.

С любов и присъствие,

Александър Данаилов

Майтрея

Избери светлината

Идеята не е просто да прочетеш тези статии, които пиша. Не е дори да ги разбереш. Умът ще се опита да ги раздели, да ги постави в рамки, да ги направи свои, но така ще ги изгуби. Истината не се побира в мисъл. Тя не може да се осмисли, защото е извън ума. Тя е вибрация. Преживяване. Състояние. Довери се. Разума е контрол, пусни го.

Позволи на думите да преминат през теб, без да ги спираш, без да ги преценяваш. Почувствай ги. Нека тялото ти ги приеме, нека вибрацията им се разлее вътре в теб. Нека звукът на смисъла се превърне в усещане. Не търси значение, а пулс.

Наблюдавай как пространството около теб се променя, как въздухът става по-тих и реалността се разлива като жива тъкан. Това не е въображение. Това си ти, който си позволил да усетиш истината, не с ума, а с присъствието си.

Всичко около теб реагира на това състояние. Реалността не е нещо външно – тя е огледало на това, което вибрира вътре в теб. Колкото по-дълбоко се доверяваш, толкова по-фино започваш да виждаш промяната – в светлината, в думите, в начина, по който усещаш света около теб.

Не се опитвай да разбереш. Спри. Просто бъди тук. Истината не идва чрез усилие, а чрез отдаване. Когато се откажеш да мислиш, пространството се подрежда само. Енергията намира пътя си. Реалността се разгръща.

Тези статии не са за ума ти, а за душата ти. Преживей ги. Дай си време. Почувствай как животът диша чрез теб. И когато усетиш, че нещо в теб се отпуска, че дишането става дълбоко и тихо – тогава вече не четеш. Тогава си вътре в Истината. Реалността се изживява, не може да се осмисли.

С любов и присъствие,

Александър Данаилов

Майтрея

Избери светлината