|

Защо много жени не усещат нищо – и мислят, че това е нормално

Има блокаж, който не изглежда като блокаж.

Той не крещи. Не боли очевидно. Не се проявява като драматична емоция, която човек веднага може да назове.

Той се проявява като липса.

Липса на усещане. Липса на желание. Липса на връзка с тялото. Липса на живост. Липса на вътрешен импулс.

И много жени живеят така години наред, без дори да разбират, че това не е тяхната истинска природа.

Те не казват: “Аз съм блокирана.”Казват: “Аз просто съм такава.” “Аз не съм много чувствена.” “На мен не ми трябва толкова близост.” “Аз съм по-разумна.” “Аз трудно се отпускам.” “Аз не мога да си позволя да загубя контрол.”

И така блокажът вече не изглежда като нещо чуждо. Той става част от образа.

Жената започва да вярва, че това е тя.

Но много често това не е тя. Това е защитата, която е изградила, за да не чувства онова, което някога е било твърде много.

Защото когато тялото не може да понесе дадено преживяване, то не го решава през мислене. То го изключва.

Тялото е самото подсъзнание. То не пази историята като думи. То я пази като напрежение, свиване, студ, празнота, липса на импулс, невъзможност за отпускане.

И когато една жена казва: “Аз не усещам нищо”, това често не е липса на дълбочина.

Това е дълбочина, която е била заключена.

Не защото е слаба. Не защото е повредена. Не защото нещо в нея липсва.

А защото някъде по пътя е научила, че да усеща е опасно.

Да усеща означава да бъде уязвима. Да усеща означава да няма контрол. Да усеща означава да не може да се защити с ума си. Да усеща означава да се срещне с вина, срам, страх, болка, отхвърляне.

И тогава умът прави най-удобното нещо. Създава обяснение.“Аз съм такава.”

Това е една от най-дълбоките илюзии.Ние не сме това, което сме свикнали да бъдем. Много често сме това, което сме се научили да бъдем, за да оцелеем вътрешно.

Жената, която не усеща себе си, често живее през главата си.Тя анализира. Преценява. Контролира. Сравнява. Търси правилното. Търси сигурното. Търси онова, което няма да я разклати.

Но животът не се преживява през анализ. Тялото не се отваря през контрол. Женствеността не се връща през мисъл.

Колкото повече една жена се опитва да разбере себе си само през ума, толкова повече остава извън себе си.

Защото умът може да даде обяснение. Но не може да върне усещането.

Умът може да създаде концепция за любов. Но не може да понесе любовта, ако тялото я възприема като опасност.

Умът може да каже: “Аз искам близост.”

Но тялото може да се свие в момента, в който близостта стане реална.

И тук започва вътрешното раздвоение.

Една част от жената иска. Друга част се защитава.

Една част копнее да бъде видяна. Друга част се крие.

Една част иска да бъде докосната. Друга част изтръпва, стяга се или изключва.И жената започва да мисли, че има проблем с желанието си. С партньора си. С живота си. С възрастта си. С обстоятелствата си.

Но много често проблемът не е там.

Проблемът е, че тя не е в тялото си.

А когато една жена не е в тялото си, тя не може да бъде в живота си изцяло.Тя може да бъде функционална. Може да работи. Може да се грижи за другите. Може да изглежда силна. Може да бъде желана отвън. Може дори да има връзка.

Но вътре в нея да няма реално присъствие.

И това е голямата заблуда. Че щом една жена функционира, значи е жива в себе си.

Не.

Да функционираш не означава да живееш. Да си силна не означава да си свързана. Да издържаш не означава да усещаш. Да контролираш не означава да си свободна.

Много жени са изградили цял живот около невъзможността да се отпуснат.

И този живот изглежда нормален.

Те избират партньори, с които не се налага да се отворят истински. Избират дистанция, която наричат стандарт. Избират контрол, който наричат зрялост. Избират студенина, която наричат разум. Избират липса на усещане, която наричат характер.

Но тялото знае.

То знае, че има нещо заключено. Знае, че има живот, който не тече. Знае, че има енергия, която не е позволена. Знае, че има женственост, която не е изчезнала, а е покрита със страх.

И най-трудното е, че тази среща не може да стане само чрез разбиране.

Можеш да прочетеш хиляди текстове. Можеш да разбереш всички свои модели. Можеш да назовеш срама, вината, страха, контрола. Можеш да си обясниш всичко.

И пак да не можеш да се отпуснеш.

Защото блокажът не стои само в мисълта. Той стои в тялото.

А тялото не вярва на думи. Тялото вярва на преживяване.

Затова пътят обратно към жената в себе си не е красив лозунг. Той не е романтична идея. Той не е “обичай себе си” като фраза.

Той е реална среща.

С мястото, където не усещаш. С мястото, където се свиваш. С мястото, където се срамуваш. С мястото, където искаш, но не можеш да си позволиш. С мястото, където си убедена, че няма нищо.

А там всъщност има много.

И точно затова е изключено.

Моята практика е пространство за тази среща.Не за да ти кажа коя трябва да бъдеш. Не за да те вкарам в нов образ на “женствена жена”. Не за да заменим една илюзия с друга.

А за да стигнем до мястото, където тялото ти е спряло да допуска живот.

Там, където умът няма как да те освободи сам. Там, където контролът вече не помага. Там, където думите свършват и започва реалното преживяване.

Защото жената не се връща чрез усилие. Жената се връща, когато спре да се защитава от себе си.

И това не става насила.

Не става чрез натиск. Не става чрез очакване.Става в присъствие. В приемане. В безопасност. В истинска среща с онова, което досега е било заключено.

И тогава липсата започва да се пропуква.Не защото някой я е поправил. А защото тя най-после е била видяна.

И под тази липса започва да се появява животът.

Усещането. Топлината. Дъхът. Импулсът. Жената.Не образът на жена. Не ролята. Не това, което другите са очаквали. Не това, което тя е трябвало да бъде.А тя самата.

Тази, която не е изчезнала.

Само е чакала тялото отново да стане място, в което е безопасно да бъде.

С любов и присъствие,

Александър Данаилов

Майтрея

Избери светлината

Подобни статии

  • |

    От ограничаващите вярвания до осъзнатия избор

    От ограничаващите вярвания до осъзнатия избор

    Почти всеки човек носи в себе си ограничаващи вярвания. Те са като невидими решетки – не ги виждаш, но те държат в клетка. Изградени са в детството, наложени са от родители, общество, религия, травма… и в един момент ги приемаме като „нормалното“, като „истината за живота“.

    Вярвания от типа:
    „Не съм достатъчно добър.“
    „Любовта боли.“
    „Трябва да се боря, за да заслужа.“
    „Мъжете не плачат.“
    „Жената трябва да търпи.“
    „Секса е мръсен.“
    „Аз съм виновен.“
    …и много други.

    Всичко това се превръща в леща, през която гледаме света. Реалността се пречупва през тях. И докато не ги видим, няма как да направим нов избор.

    Но как се виждат?

    Първата крачка е наблюдение. Не към света, а към себе си. Към реакциите си. Към болката. Към повторяемите сценарии.
    Всеки път, когато си казваш: „Защо пак ми се случва това?“ – това е покана да видиш кое вярване вътре в теб го създава.
    Истината е проста: реалността отвън се подчинява на матрицата отвътре.

    Трансформацията започва, когато имаш смелостта да поставиш под въпрос всичко, в което вярваш. И не просто да го замениш с нова „положителна мисъл“, а да почувстваш в тялото си какво значи да си свободен от тази стара, разлагаща програма.

    Това е точката, в която идва осъзнатият избор. Не автоматична реакция, не повторение на старо програмиране, а вътрешен акт на сила:
    – Да видиш себе си.
    – Да признаеш какво си вярвал.
    – Да избереш отново.

    Не защото някой ти го е казал. А защото душата ти вече е готова да живее извън клетката.

    Това е моментът, в който започваш да създаваш. Да лекуваш. Да вибрираш с друга честота.
    И всяка следваща крачка, всяка среща, всяко преживяване се превръща в огледало, в което потвърждаваш избора си.

    Ако усещаш, че си на този праг – знай, че си готов.
    Ако се страхуваш – знай, че страхът идва точно когато си на ръба на свободата.
    Ако търсиш помощ – потърси я. Това също е избор.

    Аз съм тук за това. Да те подкрепя в преминаването – от сянката на старите вярвания към светлината на собствената ти истина.

    С любов и присъствие,
    Александър Данаилов
    Майтрея

    #осъзнаване #ограничаващивярвания #личностноразвитие #себепознание #тантра #Майтрея

  • Добро и зло – израз на отхвърлянето ни

    Като всяко вярване и оценка в нашия разум, представата за добро и зло също е илюзия. Това е много трудно за приемане, защото целият човешки свят е изграден върху разделението. Правилно и грешно. Добро и зло. Светлина и мрак. Бог и дявол. Карма и наказание. Спасение и грях. Но ако човек погледне достатъчно дълбоко, ще…

  • | | |

    Анорексията: гладът да изчезнеш и повикът да бъдеш видян – Студио Майтрея

    Анорексията: гладът да изчезнеш и повикът да бъдеш видян

    Анорексията не е просто отказ от храна. Това не е каприз, суета или желание да си слаб. Това е една от най-дълбоките форми на вътрешен вик – понякога безмълвен, понякога упорит, понякога смъртоносен.

    Защото гладът в анорексията не е за храна. Гладът е за любов. За контрол. За смисъл. За присъствие.

    1. Тялото като враг: когато не можеш да понесеш плътността си

    Анорексията често започва там, където тялото е било източник на болка. Коментари. Оценки. Погледи. Или травма. Някой някога е прекрачил границата. И оттам нататък – плътта се превръща в заплаха. В нещо, което трябва да бъде контролирано, изсушено, елиминирано.

    Така тялото, което по природа е дом и храм, става затвор. А гладът – начин да избягаш от него.

    2. Контрол върху храната = контрол върху живота

    Много често анорексията възниква в свят, в който детето не е имало право на избор. Там, където всичко е било планирано, подредено, изискано. Или обратно – в хаос, в който няма сигурност.

    Тогава храната става единственото поле на автономия. Единствената територия, върху която можеш да кажеш: „Това решавам аз.“ Това не е за слабите – анорексията е упорита, дори свирепа. Зад нея стои огромна вътрешна сила, която обаче се използва срещу себе си.

    3. Да станеш невидим, защото никой не те вижда

    Много млади жени (и мъже) развиват анорексия, когато се чувстват изтрити от живота на родителите си, от вниманието на важните за тях хора, от системата, в която живеят. Анорексията е вик: „Виж ме!“ – който всъщност звучи като: „Ще изчезна, понеже не ме забелязваш.“

    И така човек започва да се свива, да се отдръпва от всичко – от удоволствието, от контактите, от самия живот. Гладът става тишина. Болката става дисциплина. А липсата – начин на съществуване.

    4. Празнината вътре става по-голяма от тази в чинията

    Анорексията не се храни със здрав разум. Тя се храни със страх. От порастване. От интимност. От хаоса на чувствата. От усещането, че не си достатъчен. Всеки изяден залък става символ на провал. А гладът – на победа. Но победа над какво? Над живота сам по себе си?

    В дълбоките случаи анорексията е дори опит за изчезване от този свят. Не непременно смърт, а по-скоро: „Нека просто да ме няма.“

    Какво всъщност е лечението?

    Не е достатъчно да кажеш „яж“. Това е същото като да кажеш на удавник „дишай“. Нужна е промяна на нивото на възприятие – за себе си, за живота, за връзката с тялото.

    1. Завръщане към усещането за тяло, без вина

    През допир. През терапевтична работа. През нежно напомняне: „Ти имаш тяло. И то не е твой враг.“

    2. Среща с вътрешната болка, която се крие зад „контрола“

    Работа с травмата, със скрития гняв, с чувството за празнота. Не за да се отрекат, а за да се освободят.

    3. Постепенно съгласие да бъдеш – в свят, който не разбира, но може да поеме

    Анорексията е начин да изчезнеш. Лечението е процесът на съгласие да останеш. Да живееш. Да бъдеш.

    В Майтрея, аз не се боря с тялото. Нито с психиката. Аз ги слушам. Защото всяка форма на самоунищожение е форма на нечута истина. И ако се осмелим да я чуем – започва промяната.

    Ако някой, когото обичаш, страда от анорексия – не му казвай да яде. Кажи му, че го виждаш. И че има място за него тук.

    С любов и разбиране
    Александър Данаилов
    Майтрея

    #анорексия
    #разстройстванахраненето
    #психичноздраве
    #тялото
    #хранителниразстройства

  • |

    Как да изключим нашия разум от съзнанието – изживяване на реалността

    Разумът е инструментът, с който тълкуваме, обясняваме и подреждаме света. Той е необходим за ориентация и оцеляване, но същевременно е и решетката, която поставяме върху реалността. Всичко, което възприемаме, минава през филтъра на мисли, вярвания, спомени и страхове. Така ние не виждаме живота такъв, какъвто е, а неговата умствена версия. Да „изключиш“ разума не означава…

  • |

    Най-страшното състояние за човека – низшият интелект и бедната душа

    Най-страшното състояние за човека не е болестта, самотата или смъртта. То е онова, в което духът му е затворен, умът – ограничен, а душата – бедна. Низшият интелект е най-фината форма на невежеството. Той е умен, но неосъзнат. Знае, но не разбира. Мисли, но не вижда. Това е умът, който се страхува от простотата на…

  • Болката и егото – инструменти и път към осъзнаване

    За да се прояви нашето съзнание, е нужен двигател. Сила и стимул за неговото израстване. Огледало, в което да се види – егото, и сила, която да го задвижи – болката. Болката е енергията, която раздвижва застиналата ни реалност. Тя е онзи вътрешен импулс, който разклаща илюзията, че всичко е подредено и ясно. Когато реалността,…

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *