Защо много жени не усещат нищо – и мислят, че това е нормално
Има блокаж, който не изглежда като блокаж.
Той не крещи. Не боли очевидно. Не се проявява като драматична емоция, която човек веднага може да назове.
Той се проявява като липса.
Липса на усещане. Липса на желание. Липса на връзка с тялото. Липса на живост. Липса на вътрешен импулс.
И много жени живеят така години наред, без дори да разбират, че това не е тяхната истинска природа.
Те не казват: “Аз съм блокирана.”Казват: “Аз просто съм такава.” “Аз не съм много чувствена.” “На мен не ми трябва толкова близост.” “Аз съм по-разумна.” “Аз трудно се отпускам.” “Аз не мога да си позволя да загубя контрол.”
И така блокажът вече не изглежда като нещо чуждо. Той става част от образа.
Жената започва да вярва, че това е тя.
Но много често това не е тя. Това е защитата, която е изградила, за да не чувства онова, което някога е било твърде много.
Защото когато тялото не може да понесе дадено преживяване, то не го решава през мислене. То го изключва.
Тялото е самото подсъзнание. То не пази историята като думи. То я пази като напрежение, свиване, студ, празнота, липса на импулс, невъзможност за отпускане.
И когато една жена казва: “Аз не усещам нищо”, това често не е липса на дълбочина.
Това е дълбочина, която е била заключена.
Не защото е слаба. Не защото е повредена. Не защото нещо в нея липсва.
А защото някъде по пътя е научила, че да усеща е опасно.
Да усеща означава да бъде уязвима. Да усеща означава да няма контрол. Да усеща означава да не може да се защити с ума си. Да усеща означава да се срещне с вина, срам, страх, болка, отхвърляне.
И тогава умът прави най-удобното нещо. Създава обяснение.“Аз съм такава.”
Това е една от най-дълбоките илюзии.Ние не сме това, което сме свикнали да бъдем. Много често сме това, което сме се научили да бъдем, за да оцелеем вътрешно.
Жената, която не усеща себе си, често живее през главата си.Тя анализира. Преценява. Контролира. Сравнява. Търси правилното. Търси сигурното. Търси онова, което няма да я разклати.
Но животът не се преживява през анализ. Тялото не се отваря през контрол. Женствеността не се връща през мисъл.
Колкото повече една жена се опитва да разбере себе си само през ума, толкова повече остава извън себе си.
Защото умът може да даде обяснение. Но не може да върне усещането.
Умът може да създаде концепция за любов. Но не може да понесе любовта, ако тялото я възприема като опасност.
Умът може да каже: “Аз искам близост.”
Но тялото може да се свие в момента, в който близостта стане реална.
И тук започва вътрешното раздвоение.
Една част от жената иска. Друга част се защитава.
Една част копнее да бъде видяна. Друга част се крие.
Една част иска да бъде докосната. Друга част изтръпва, стяга се или изключва.И жената започва да мисли, че има проблем с желанието си. С партньора си. С живота си. С възрастта си. С обстоятелствата си.
Но много често проблемът не е там.
Проблемът е, че тя не е в тялото си.
А когато една жена не е в тялото си, тя не може да бъде в живота си изцяло.Тя може да бъде функционална. Може да работи. Може да се грижи за другите. Може да изглежда силна. Може да бъде желана отвън. Може дори да има връзка.
Но вътре в нея да няма реално присъствие.
И това е голямата заблуда. Че щом една жена функционира, значи е жива в себе си.
Не.
Да функционираш не означава да живееш. Да си силна не означава да си свързана. Да издържаш не означава да усещаш. Да контролираш не означава да си свободна.
Много жени са изградили цял живот около невъзможността да се отпуснат.
И този живот изглежда нормален.
Те избират партньори, с които не се налага да се отворят истински. Избират дистанция, която наричат стандарт. Избират контрол, който наричат зрялост. Избират студенина, която наричат разум. Избират липса на усещане, която наричат характер.
Но тялото знае.
То знае, че има нещо заключено. Знае, че има живот, който не тече. Знае, че има енергия, която не е позволена. Знае, че има женственост, която не е изчезнала, а е покрита със страх.
И най-трудното е, че тази среща не може да стане само чрез разбиране.
Можеш да прочетеш хиляди текстове. Можеш да разбереш всички свои модели. Можеш да назовеш срама, вината, страха, контрола. Можеш да си обясниш всичко.
И пак да не можеш да се отпуснеш.
Защото блокажът не стои само в мисълта. Той стои в тялото.
А тялото не вярва на думи. Тялото вярва на преживяване.
Затова пътят обратно към жената в себе си не е красив лозунг. Той не е романтична идея. Той не е “обичай себе си” като фраза.
Той е реална среща.
С мястото, където не усещаш. С мястото, където се свиваш. С мястото, където се срамуваш. С мястото, където искаш, но не можеш да си позволиш. С мястото, където си убедена, че няма нищо.
А там всъщност има много.
И точно затова е изключено.
Моята практика е пространство за тази среща.Не за да ти кажа коя трябва да бъдеш. Не за да те вкарам в нов образ на “женствена жена”. Не за да заменим една илюзия с друга.
А за да стигнем до мястото, където тялото ти е спряло да допуска живот.
Там, където умът няма как да те освободи сам. Там, където контролът вече не помага. Там, където думите свършват и започва реалното преживяване.
Защото жената не се връща чрез усилие. Жената се връща, когато спре да се защитава от себе си.
И това не става насила.
Не става чрез натиск. Не става чрез очакване.Става в присъствие. В приемане. В безопасност. В истинска среща с онова, което досега е било заключено.
И тогава липсата започва да се пропуква.Не защото някой я е поправил. А защото тя най-после е била видяна.
И под тази липса започва да се появява животът.
Усещането. Топлината. Дъхът. Импулсът. Жената.Не образът на жена. Не ролята. Не това, което другите са очаквали. Не това, което тя е трябвало да бъде.А тя самата.
Тази, която не е изчезнала.
Само е чакала тялото отново да стане място, в което е безопасно да бъде.
С любов и присъствие,
Александър Данаилов
Майтрея
Избери светлината
