Суеверието – нуждата да докажем собствената си вяра

В основата на всяко човешко вярване стои не истина, а нужда. Нужда от сигурност, нужда от принадлежност, нужда да не се разпаднем в хаоса на непознатото. И тази нужда се ражда от травма, вярата е защитен механизъм, а не осъзнаване. 

Всички вярвания, които носим – религиозни, духовни, морални или дори суеверни – произлизат от болката на преживяната липса. От онзи първичен момент, в който сме били сами, отхвърлени, уплашени, неразбрани. Тогава съзнанието ни е създало убеждения, които да обяснят болката, за да може да я понесе. Тези убеждения по-късно се превръщат в „истини“, които не подлагаме на съмнение.

Суеверието е неосъзната форма на бягство от личната отговорност. То е моментът, в който вътрешният ни глас вече е дал отговора, но умът не смее да го приеме. Затова започваме да търсим външни потвърждения – „знаци“ от Вселената, числа, думи, съвпадения, знаци – за да оправдаем решението, което вече сме взели, но не желаем да признаем.

Суеверието е нуждата да потвърдим нашето вярване чрез знаци от висши сили. Ако не искаме да отидем или направим нещо, но нямаме смелост да поемем отговорност за решението си, ние търсим „знаци от съдбата“. Казваме си: „Ще видя какво ще ми покаже Вселената“. Но реално ние вече сме избрали – просто не искаме да си го признаем. Страхът от отговорността, от вината или от неодобрението ни кара да търсим външен авторитет, който да ни освободи от избора.

Истинската причина за това е страхът да застанем зад себе си. Да кажем ясно: „Не искам това“ или „Избирам това“. Суеверието дава на егото удобен изход – отговорността се прехвърля върху „съдбата“. Ако нещо се провали, значи „така е било писано“. Ако пък се получи, значи „знакът е бил верен“. И в двата случая човекът остава в позицията на зависимост, а не на творец.

Когато нещо ни разклати, ние не търсим истината, а потвърждение. Доказателство, че не грешим. И в това се крие същността на суеверието – нуждата не да видим реалността, а да я приведем в съответствие с нашата болка.

Всеки човек е бил нараняван и има нужда да вярва, че нещата имат смисъл. Затова вижда знаци, символи, послания – всичко, което може да му даде опора. Тази опора му позволява да не се чувства изгубен. Но колкото повече вярва в тези знаци, толкова повече се откъсва от вътрешния си център.

Истинската свобода настъпва, когато престанем да търсим потвърждение. Когато разберем, че няма нужда да бъдем „прави“, за да бъдем цели. Когато позволим на себе си да грешим, да се съмняваме, да се разколебаваме – тогава започваме да виждаме не знаците, а същността.

Суеверието умира там, където се ражда вътрешната зрялост.

Там, където вече не вярваме, а защото знаем.

Там, където не търсим доказателства, а сме станали самото доказателство. 

Какво ни пречи, да осъзнаем това? Вината. Осъзнаването, че всичко в живота идва само от нас, ни изправя пред трудна за приемане истина. Осъзнаването и приемането и, ни прави от слепи и бягащи, в творци на нашия живот. 

Има и още една непоносима истина там, че нищо извън нас, не зависи от нас и не можем да контролираме бъдещето. Там ни е нужна вяра, че има сила, която може да ни предпази от опасностите – страховете родени от нашите травми. Всяка вяра, е бягство от реалността.

С любов и присъствие,

Александър Данаилов

Майтрея

Избери светлината