Връзките и интимните партньори – бягство от себе си. Трудната истина

Човек си мисли, че обича, когато другият е на неговата вълна – когато резонира със сходна травматичност. Това не е любов, а взаимна валидация на нашите вътрешни липси. Виждаме в другия онази част от себе си, която искаме да видим – и по начина, по който ни е удобно да я видим.

Нас ни привличат хора, в които разпознаваме онази част от себе си, която вече сме приели. Те ни карат да се чувстваме разбрани и „на място“. Но когато срещнем хора, в които разпознаваме онази част от себе си, която не искаме да признаем и продължаваме да отхвърляме, тогава ние започваме да ги съдим, да ги отблъскваме и дори да ги мразим. Реално мразим не тях, а собствената си сянка, отразена през тях.

От там идва и условността в човешките отношения. Когато казваме, че обичаме някого или че сме влюбени, това е 100% себелюбие. Ние не обичаме човека, а начина, по който той ни кара да се чувстваме. И когато спре да ни носи това усещане, ние спираме да го „обичаме“. Това няма нищо общо с любовта.

Любов реално могат да изпитват единствено осъзнати хора – онези, които са се изправили пред себе си и са се приели напълно такива, каквито са. Там няма страшни огледала, защото всички сенки са приети. Само тогава любовта престава да бъде нужда и става присъствие, защото любовта не е емоция, която другия поражда в нас, а състояние на нашата същност. Честно казано, до сега не съм срещал такъв човек. Срещал съм само хора, които вярват, че са.

Човек, за да е в състояние да види нещо извън себе си, неговото его трябва да е в покой. Да няма нужда, която иска да запълни, нито празнота, която да търси отвън. Докато това условие не се изпълни, ние не виждаме реално другите хора – виждаме в тях единствено потенциал за задоволяване на собствените си липси. Тоест, виждаме само и единствено себе си.

Точно там се раждат и условностите в нашия живот – с кого можем или не можем да бъдем интимни. Това определя къде е „безопасно“ да се покажем, да бъдем поне отчасти видени. Но такава интимност е на 100% условна – колко сме добри, колко сме достатъчни, колко сме оценени. Самият оргазъм там се превръща в условие, а не в изживяване на себе си. Всичко пак опира до валидация и до пълното ни себеотхвърляне като мъже или жени. Това е просто още едно поле, в което се доказваме и оценяваме.

Осъзнатият и приел себе си човек няма никакъв проблем да бъде видян или докоснат от всеки, защото в него няма срам и вина за това, което е. Той не се крие и не играе роля. За него интимността не е територия на страх и нужда, а естествено състояние на присъствие. Реално през целият си живот, ние търсим потвърждение отвън, че сме правилни и достатъчни.

Но докато ни е страх да видим своята сянка и да я прегърнем с разбиране и любов, празнотата остава наша реалност и търсим навън, това което ние не можем да си дадем.

Това отхвърляне не е грешка или неуспех, а просто е част от пътя, към тази осъзнатост.

С любов и присъствие,

Александър Данаилов

Майтрея

Избери светлината