Привързаността – най-голямата илюзия на егото

Тази статия е част от моята поредица за любовта, егото и пътя на осъзнаването.

Привързаността е като невидима верига, която държи ума в постоянен страх. Ние я бъркаме с любовта, защото сме израснали с идеята, че да обичаш означава да притежаваш. Но ако се вгледаме по-дълбоко, ще видим, че привързаността няма нищо общо с любовта – тя е страхът на егото да не изгуби опората си.

Привързаността е онзи вътрешен глас, който казва: „Без този човек няма да съм цял.“ Или: „Ако изгубя това, ще изгубя себе си.“ Тя е вкопчването в предмети, статус, роли, хора – всичко, което временно дава на егото чувство за сигурност.

Но сигурността, основана на външното, е илюзия. Всеки човек може да си тръгне. Всяка вещ може да бъде изгубена. Всяка роля може да приключи. И когато егото се държи за тях, неизбежно идва страдание.

Любовта е противоположна на привързаността. Тя не казва „Ти си мой“ или „Ти ми принадлежиш“. Любовта казва: „Виждам те. Приемам те. Позволявам ти да бъдеш такъв, какъвто си.“ Тя не вкопчва, а освобождава. Не изисква, а дарява.

Привързаността е страх от загуба. Любовта е свобода в присъствието.

Когато започнем да осъзнаваме тази разлика, виждаме как повечето от нашите връзки не са били любов, а взаимна зависимост. Опит да запълним празнината в себе си чрез другия. Но истината е, че празнината може да се изпълни единствено чрез вътрешно пробуждане.

Осъзнаването разкрива, че не можем да изгубим това, което е истинско – нашата същност. Всичко останало е временно и променливо. Да се държим за него означава да страдаме. Да го пуснем – означава да открием свободата.

Привързаността е най-голямата илюзия на егото. Любовта е най-голямата реалност на съществуването.

С любов и присъствие,

Александър Данаилов

Майтрея

Избери светлината