Чувството за вина. Най-безмилостният ни урок

Чувството за вина. Най-безмилостният ни урок

Има болка, която не крещи. Не вика. Не се разлива на повърхността като сълза. Тя се загнездва дълбоко в клетките, в паметта на тялото, в сянката на сърцето — и я наричаме вина. Това чувство не просто боли. То изяжда. Вината е онзи вътрешен надзирател, който не спи, не забравя и не прощава. И често не е дори наша.

Повечето хора не разбират, че чувството за вина не идва от осъзната грешка. Не. Истинската, парализираща вина идва от убеждението, че сме лоши по същността си. Че с нещо, с някакъв избор, с някакво присъствие дълбоко сме наранили някого – родител, партньор, дете, Бог. Вината е чувството, че си предал нещо свещено – дори когато не си имал друг избор.

И тя е безмилостен учител, защото не предлага изход. Кара ни да се наказваме. Да се самосаботираме. Да избираме най-лошото. Да не се отваряме за любов. Да се изолираме. Да вярваме, че не заслужаваме. Да страдаме в мълчание, защото “така трябва” – защото дължим, защото не сме си платили. Вината ни превръща в затворници на собствената си съвест, а най-често – на чужди проекции.

Но ето истината, колкото и неудобна да е тя: ние не дължим живот на никого. Не дължим щастие на родителите си, вярност на кривите очаквания на обществото, нито саможертва в името на някакъв морал, който убива душата. Единственото, което дължим, е честност към себе си.

Чувството за вина може да изчезне само тогава, когато спрем да вярваме, че сме длъжни да бъдем други, за да бъдем обичани. Само когато се върнем към себе си с милост. Когато си простим, че сме хора. И си позволим да сме светли – въпреки всичко.

Тогава започва истинското изцеление.

С любов и присъствие,
Александър Данаилов
Майтрея

#емоционалноизцеление #травми #вина #личностноразвитие #тантра #ТЕС #духовенпът #Майтрея #АлександърДанаилов