Анорексията: гладът да изчезнеш и повикът да бъдеш видян – Студио Майтрея

Анорексията: гладът да изчезнеш и повикът да бъдеш видян

Анорексията не е просто отказ от храна. Това не е каприз, суета или желание да си слаб. Това е една от най-дълбоките форми на вътрешен вик – понякога безмълвен, понякога упорит, понякога смъртоносен.

Защото гладът в анорексията не е за храна. Гладът е за любов. За контрол. За смисъл. За присъствие.

1. Тялото като враг: когато не можеш да понесеш плътността си

Анорексията често започва там, където тялото е било източник на болка. Коментари. Оценки. Погледи. Или травма. Някой някога е прекрачил границата. И оттам нататък – плътта се превръща в заплаха. В нещо, което трябва да бъде контролирано, изсушено, елиминирано.

Така тялото, което по природа е дом и храм, става затвор. А гладът – начин да избягаш от него.

2. Контрол върху храната = контрол върху живота

Много често анорексията възниква в свят, в който детето не е имало право на избор. Там, където всичко е било планирано, подредено, изискано. Или обратно – в хаос, в който няма сигурност.

Тогава храната става единственото поле на автономия. Единствената територия, върху която можеш да кажеш: „Това решавам аз.“ Това не е за слабите – анорексията е упорита, дори свирепа. Зад нея стои огромна вътрешна сила, която обаче се използва срещу себе си.

3. Да станеш невидим, защото никой не те вижда

Много млади жени (и мъже) развиват анорексия, когато се чувстват изтрити от живота на родителите си, от вниманието на важните за тях хора, от системата, в която живеят. Анорексията е вик: „Виж ме!“ – който всъщност звучи като: „Ще изчезна, понеже не ме забелязваш.“

И така човек започва да се свива, да се отдръпва от всичко – от удоволствието, от контактите, от самия живот. Гладът става тишина. Болката става дисциплина. А липсата – начин на съществуване.

4. Празнината вътре става по-голяма от тази в чинията

Анорексията не се храни със здрав разум. Тя се храни със страх. От порастване. От интимност. От хаоса на чувствата. От усещането, че не си достатъчен. Всеки изяден залък става символ на провал. А гладът – на победа. Но победа над какво? Над живота сам по себе си?

В дълбоките случаи анорексията е дори опит за изчезване от този свят. Не непременно смърт, а по-скоро: „Нека просто да ме няма.“

Какво всъщност е лечението?

Не е достатъчно да кажеш „яж“. Това е същото като да кажеш на удавник „дишай“. Нужна е промяна на нивото на възприятие – за себе си, за живота, за връзката с тялото.

1. Завръщане към усещането за тяло, без вина

През допир. През терапевтична работа. През нежно напомняне: „Ти имаш тяло. И то не е твой враг.“

2. Среща с вътрешната болка, която се крие зад „контрола“

Работа с травмата, със скрития гняв, с чувството за празнота. Не за да се отрекат, а за да се освободят.

3. Постепенно съгласие да бъдеш – в свят, който не разбира, но може да поеме

Анорексията е начин да изчезнеш. Лечението е процесът на съгласие да останеш. Да живееш. Да бъдеш.

В Майтрея, аз не се боря с тялото. Нито с психиката. Аз ги слушам. Защото всяка форма на самоунищожение е форма на нечута истина. И ако се осмелим да я чуем – започва промяната.

Ако някой, когото обичаш, страда от анорексия – не му казвай да яде. Кажи му, че го виждаш. И че има място за него тук.

С любов и разбиране
Александър Данаилов
Майтрея

#анорексия
#разстройстванахраненето
#психичноздраве
#тялото
#хранителниразстройства