Самотата – отказът да бъдеш себе си

Самотата не е факт, а отражение. Тя е отражението на вътрешното ни отричане, на онази тънка, но постоянна бариера, която сме поставили между себе си и своята същност. Хората често мислят, че са самотни, защото нямат близки, партньор, общност или разбиране. Но истината е, че самотата няма нищо общо с присъствието или отсъствието на другите. Тя възниква, когато ние самите се отказваме да присъстваме в собствения си живот. Самотата идва, когато започнем да търсим любов и потвърждение отвън, защото там спираме да бъдем себе си и ставаме израз на нуждите на другите.

В основата ѝ стои отказът да се приемем. Да се приемем не като „достатъчно добри“ или „успешни“, а като автентични – с цялата светлина и мрак, с чувствата, страховете, с ранимостта и несъвършенствата. Докато се опитваме да сме нещо друго – по-добро, по-правилно, по-сигурно – ние се откъсваме от истината си. И тогава неизбежно започваме да се чувстваме празни, защото животът не тече през нас, а през маската, която сме изградили.

Самотата е онзи момент, в който душата стои отвъд стената и чака. А ние стоим от другата страна, играейки роля, която дори не помним защо сме започнали. Всяко наше усилие да бъдем „харесани“, „разбрани“ или „приети“ всъщност задълбочава самотата, защото то идва от място, където вече сме се отхвърлили.

Истинският изход не е в това да намерим друг човек, който да ни „попълни“. Изходът е да се намерим. Да се върнем в тялото си, в чувствата си, в живото си присъствие. Да спрем да се крием зад „трябва“, „не бива“ и „какво ще кажат хората“. Да си позволим да бъдем открито раними, да чувстваме, да изразяваме вътрешния си свят, дори когато е неразбран.

Само така можем да се свържем истински с другите – когато първо сме се свързали със себе си. Всичко друго е проекция и страх. Само когато приемем, че няма грешки и няма провали, започваме да се освобождаваме. Защото животът не е система от правилни или грешни решения – той е преживяване на осъзнаването. Всяка ситуация, всяко падане, всяко отдръпване е част от пътя, който ни връща към цялостта.

И когато стигнем до този момент – на дълбоко приемане – самотата се стопява. Не защото сме намерили някого, а защото сме се върнали у дома.

Защото вече не се делим на „аз“ и „другите“, а просто сме.

Присъстващи. Живи. Истински.

Самотата никога не е липса на любов. Тя е покана – да си върнеш любовта към себе си.

С любов и присъствие,

Александър Данаилов

Майтрея

Избери светлината