Нашата перманентна самота, от момента, когато бяхме деца

Нашата перманентна самота се отпечатва в нас, когато сме деца и за първи път усещаме, че това което живее вътре в нас не достига истински до никого. Оттам нататък се учим да се свиваме, да показваме онова, което светът приема, а не онова, което сме. И започва доживотният навик да не се разкриваме напълно.

Почти всеки човек, който идва при мен, носи една обща рана: никога, никъде и пред никого не си е позволил да бъде видян такъв, какъвто е в действителност. Не защото е слаб, не защото е „виновен“, а защото реално никой не е поискал да го види. Хората най-често се интересуват от това, което живее в тях самите – техния страх, тяхната история, тяхната нужда. Те слушат, но чуват себе си. И когато растем в такава среда, разбираме много рано, че ако покажем истината за себе си, тя просто ще отскочи в празно пространство. Затова затваряме вратата.

Това затваряне влиза в тялото. Дишането става плитко. Челюстта стои стегната. Стомахът не пуска. В таза се събира чутото и неизказаното. Понякога още с първото докосване усещам как човекът под пръстите ми не „живее“ в собственото си тяло, а стои на сантиметър над него – наблюдател, а не обитател. Това е резултат от години живот в „режим на представяне“: да бъда удобен, разбираем, нормален, вместо истински.

Моята работа започва не с техника, а с виждане. Присъствие без натиск. Не търся отговори, не изваждам признания. Оставям пространство, в което другият може да бъде какъвто е – объркан, ядосан, ледено дистанциран, разплакан, без думи. Докосването в тантра масажа за мен е вид слушане с ръце. Когато тялото усети, че няма да бъде променяно насила, че никой не го оценява, а просто го държи и свидетелства, започва първото отпускане.

И тогава идват сълзите. При някои още в началото. При други едва след дълго мълчание. Плачът започва в момента, в който човекът усети: „Виждаш ме. Не ме поправяш. Не бягаш от това, което съм.“ Сълзите не са слабост. Това е размразяване. Нервната система издишва години задържан контрол. Болката на детето, което никой не чу. Гневът към света, който гледаше през него. Облекчението, че най-после не трябва да играе роля.

Понякога плачът се сменя с треперене. Ръцете изстиват, после се стоплят. Дъхът се задълбочава. Вълни от спомени идват на тласъци – образи, фрази, усещания от детството. Тялото буквално връща на съзнанието онова, което е пазило скрито. Именно тук започва лечението: когато преживяното се върне, за да бъде прието, прегърнато, облекчено.

Защо е толкова трудно просто да бъдем видяни? Защото да видиш истински някого означава да се докоснеш до собствената си болка. Повечето хора избягват това. Проектираме, съдим, даваме съвети, шегуваме се, сменяме темата – всичко, само и само да не се срещнем със себе си в погледа на другия. Така въртим веригата на човешката самота. Всеки крие своето и не вижда чуждото.

В моето пространство аз избирам друго. Избирам да виждам. Да питам не само „как се чувстваш“, а „къде го усещаш в тялото си“, „какво не си казвал“, „какво никой не е искал да чуе“. Понякога не питам нищо. Само оставам. Тялото само започва да говори. И когато бъде чуто, плаче. Това е знак, че вратата вече не е заключена.

След плача често идва тишина – от онези редки мигове, в които човек за пръв път усеща, че е вътре в себе си, а не извън. От тази точка можем да работим: с дъха, със звук, с енергийни блокажи, с ТЕС, с презареждане на матрицата, с прегръдка, с граници. Но без онзи първичен акт на видяност всичко друго е повърхност.

Нашата перманентна самота не изчезва. Тя се трансформира. От затвор – в вътрешен храм, в който мога да поканя другия за миг да приседне. Понякога този миг е достатъчен да промени цял живот. Защото когато най-после ни видят и останат с нас, ние започваме да виждаме и себе си.

Ако носиш в себе си онова дете, което никога не беше видяно, ела. Няма да те поправям. Ще остана и ще гледам, докато сам решиш да се покажеш. Когато дойдат сълзите – това ще бъде началото.

С любов и присъствие, 

Александър Данаилов

Майтрея