Какво изразяват вярванията
Всяко вярване се поражда от нуждата, да избягаме от реалността. Те запълват местата, където ние сме се отхвърлили. Те са плод и израз на блокажи и травми:
Ако не можеш да си в състояние на любов, ти започваш да вярваш в нея. Празнотата от липсата на любов, създава нуждата да я вярваме. Ако сме се определили в себе си като погрешни и сме потънали във вина и сме се отхвърлили напълно, изграждаме образ, който да запълни нашата погрешност – вярването в бог, във вселена, в сили над нас. Ако сме отхвърлили своята същност – своето тяло и своята сексуалност, изграждаме вярването за душа. Когато сме отхвърлили себе си и сме извън живота, заменяме пропуснатия, с вярвата в прераждането и надеждата за друг. Там е и отказа, да приемем реалността на смъртта.
Всички вярвания са илюзии в нашия разум, защото те съществуват само там.
Тези вярвания са нашето его и точно те ни държат извън реалността и живота. Те са израз на отказа да приемем реалността и живота в себе си.
Вярването не е истина.
Вярването е мост, който разумът изгражда над мястото, в което не можем да останем. Над болката. Над празнотата. Над вината. Над страха. Над срама. Над усещането, че не сме достатъчни, че не сме правилни, че не можем да понесем себе си такива, каквито сме.
И колкото по-дълбоко е отхвърлянето, толкова по-силно става вярването.Човек не вярва в това, което реално живее. Той вярва в това, което му липсва.
Когато любовта е състояние в нас, няма нужда да вярваме в любовта. Ние просто я излъчваме. Ние сме в нея. Тя не е идея, не е надежда, не е очакване, не е духовна концепция. Тя е усещане. Тя е присъствие. Тя е състояние на тялото, в което няма вътрешна война.Но когато сме извън любовта, започваме да я превръщаме в образ. В романтика. В спасение. В друг човек. В бог. В смисъл. В духовна цел.
Така не срещаме липсата на любов в себе си. Ние я покриваме с вярване.
Същото се случва и с вината.
Когато човек носи дълбокото усещане, че е погрешен, той не може просто да бъде. Не може да стои в тялото си. Не може да приеме живота през себе си. Тогава започва да търси нещо над себе си, което да му даде право да съществува. Нещо, което да го оправдае. Нещо, което да го приеме. Нещо, което да му каже, че въпреки вътрешното усещане за вина, има смисъл, има план, има сила, има висш ред.
И така човек не се освобождава от вината. Той изгражда вярване, което да направи вината по-поносима.
Когато човек отхвърли тялото си, започва да вярва, че е нещо друго.
Когато не може да приеме сексуалността си, чувствеността си, животинската си природа, желанието си, удоволствието си и реалното усещане на живота в себе си, той започва да се идентифицира с „душа“. Не като реално вътрешно усещане, а като идея за бягство от тялото.
Тялото става „ниско“. Сексуалността става „грях“. Желанието става „его“. Удоволствието става „слабост“. А човекът започва да вярва, че истинската му същност е някъде другаде.
Но това „другаде“ е създадено от отказа да бъде тук.
Тук, в тялото. Тук, в усещането. Тук, в живота. Тук, в истината за себе си.
Вярванията изглеждат красиви, когато човек ги гледа отвън. Те могат да звучат възвишено, духовно, интелигентно, морално, дълбоко. Но в основата си те винаги са защита. Те винаги са бягство от реалността. Те са начин да не видим, че не живеем. Че не усещаме. Че не приемаме. Че сме заменили реалността с обяснение за нея.
А животът не се вярва. Животът се изживява.
Любовта не се вярва. Любовта се излъчва.
Тялото не се преодолява. Тялото се приема.
Смъртта не се побеждава с идея за друг живот. Смъртта се приема като част от реалността, за да започнем най-после да живеем този.
Тук.
Сега.
През себе си.
В това е тежестта на истината.
Защото ако пуснем вярванията, остава само реалността. А реалността няма да ни даде образ, зад който да се скрием. Няма да ни даде утеха, с която да покрием празнотата. Няма да ни даде история, с която да избегнем болката.
Тя ще ни върне там, където сме избягали от себе си.
И точно там започва истинската работа.
Не в това да сменим едно вярване с друго. Не в това да намерим по-красива духовна концепция. Не в това да си създадем нов образ, по-чист, по-светъл, по-осъзнат.
А в това да видим защо изобщо имаме нужда да вярваме.
Кое място в нас не можем да понесем? Коя истина сме отхвърлили? Коя болка сме превърнали във философия? Коя липса сме облекли като духовност? Коя вина сме скрили зад смисъл? Коя празнота сме нарекли любов?
Докато човек вярва, той все още стои на разстояние от реалността.
Когато започне да усеща, вярването започва да се разпада.
И това разпадане е болезнено, защото вярванията са нашият образ. Те са това, с което сме се определили. Те са нашата вътрешна конструкция. Нашето его. Нашият измислен свят, в който сме се научили да оцеляваме.
Но свободата не е в това да вярваме по-силно.
Свободата е в това да нямаме нужда да вярваме.
Защото тогава вече не бягаме от реалността.
Тогава сме в нея.
С любов и присъствие,
Александър Данаилов
Майтрея
Избери светлината
