Има ли как, едно дете, да не бъде травмирано в детството? Пътят към осъзнаване на себе си
Истината е, че няма дете, което да израсне без травми. Причината е проста – детето е изключително чувствително същество, чийто ум и психика още не разполагат със зрялост, за да обработят случващото се около него. Всяка липса на внимание, всяка студенина, всяка агресия или дори едно неразбрано изречение могат да се преживеят като рана. Дори и в най-любящото семейство, детето неизбежно се сблъсква със ситуации, които надхвърлят неговата способност за разбиране и интегриране. Това е самата природа на растежа.
Детето живее в его – то не знае своята истинска стойност. Цялото му усещане за себе си е изградено от външното огледало – погледа на родителите, тяхното одобрение или отхвърляне, тяхното „ти си добър“ или „не струваш“. Но външното валидиране никога не е достатъчно, защото не решава същинския въпрос – „кой съм аз и каква е моята стойност отвъд чуждото мнение“. Този отговор не може да дойде в детството, защото там съзнанието още няма силата да се самопотвърди.
Затова травмите не са грешка, нито наказание – те са безкрайно нужни. Те са уроците, които създават напрежението, а напрежението е силата, която ни тласка към пробуждане. Ако нямахме тези рани, никога нямаше да потърсим отвъд. Нямаше да изпитаме жаждата за истина и за по-дълбоко разбиране на живота.
Всеки човек обаче стига до кръстопът: дали ще използва тези травми като източник на сила и ще порасне истински – поемайки отговорност за своя живот, без да вини и без да чака спасител отвън – или ще си остане заклещен в детството, непрестанно търсещ признание, любов и внимание от света.
Първият път е пътят на зрелостта – той носи свобода, но и отговорност. Вторият път е пътят на вечното дете – в него винаги има някой виновен, винаги нещо липсва, винаги спасението е отвън.
Изборът е личен и никой не може да го направи вместо нас. Но когато човек реши да се обърне към себе си, да прегърне детските си болки и да им даде любовта и валидирането, които тогава са липсвали, тогава се случва истинската трансформация. Травмата вече не е рана – тя става врата.
И именно в тази врата стои цялото ни порастване – да разберем, че стойността ни никога не е била в чуждите очи, а винаги е живяла в нас.
Реално каква е нашата задача? Да помогнем, детето ни, да стане силен и смел човек, който когато дойде момента, ще има силата, да се изправи срещу истините и ще избере пътя към осъзнатост. А как може да стане това? Чрез личният пример…!
С любов и присъствие,
Александър Данаилов
Майтрея
Избери светлината 
