Защо много хора не могат да порастнат? От детството към зрелостта – От егото към духовното…

Истинското порастване няма нищо общо с броя на годините, а с дълбочината на вътрешното съзряване. Много хора вървят през живота с възрастно тяло, но с дете в съзнанието си – дете, което все още търси признание, грижа и сигурност отвън. Тази незавършена вътрешна трансформация е причината да виждаме възрастни хора, които се обиждат лесно, страхуват се да поемат отговорност или бягат от реалността чрез зависимости, пари, власт или отношения.

Причината е, че истинският преход – от детството към зрелостта – изисква сблъсък с егото. А егото е хитро и съпротивляващо се. То ни шепне: „Без мен няма да оцелееш. Аз те пазя. Аз ти давам стойност.“ Но това е илюзия. Егото всъщност държи човек в постоянен страх – страх да загуби, страх да бъде отхвърлен, страх да не е достатъчен. Докато човек вярва на този глас, той живее като дете в тяло на възрастен.

Преминаването към зрелостта е духовен акт – това е способността да се откажеш от ролята на жертва и да поемеш отговорност за всичко в живота си. Зрялостта означава да осъзнаеш, че родителите ти вече не са виновни, че партньорът ти не е длъжен, че обществото не е длъжно. Да разбереш, че всичко, което преживяваш, е плод на твоите избори – осъзнати или несъзнателни.

И тук идва трудността – за да пораснеш, трябва да се изправиш срещу болката, която си носил от детството. Трябва да я погледнеш, да я приемеш и да я освободиш. А повечето хора избират по-лесното – да се скрият зад маската на егото, зад фасадата на контрол, успех, власт или вечното „някой друг е виновен“. Това е удобен, но безкрайно незрял път.

Когато човек направи крачката към духовното, започва да вижда живота не през призмата на нуждата и липсата, а през призмата на любовта и сътворяването. Детското в него не умира – напротив, възвръща се, но вече пречистено. Радостта става благодарност, любопитството се превръща в осъзнато търсене, а нуждата от любов – в способност да я даваш безусловно.

Истинското порастване е пътят от „Искам“ към „Избирам“. От „Защо на мен?“ към „Какво ми показва това?“. От „Аз съм важен“ към „Всичко е част от мен“. И докато човек не направи този преход, той ще остане затворен в кръга на детските драми, независимо на колко години е.

А зрелостта, която идва със съзнанието, е най-голямата свобода. Защото само тогава човек може да живее живота си не като бягство от болка, а като осъзнато сътворяване на любов и смисъл.

С любов и виждане,

Александър Данаилов

Майтрея

Избери светлината