Добро и зло – израз на отхвърлянето ни
Като всяко вярване и оценка в нашия разум, представата за добро и зло също е илюзия.
Това е много трудно за приемане, защото целият човешки свят е изграден върху разделението.
Правилно и грешно.
Добро и зло.
Светлина и мрак.
Бог и дявол.
Карма и наказание.
Спасение и грях.
Но ако човек погледне достатъчно дълбоко, ще види нещо много важно.
Всички тези разделения са създадени от човешкия ум.
И всички те са опит да избегнем едно нещо – срещата със самите нас.
Човек има нужда да разделя света, защото така защитава своя образ.
Това, което потвърждава нашата представа за самите нас, наричаме добро.
А всичко, което я разрушава, наричаме зло.
Там се ражда осъждането.
Не като истина.
А като защита.
Ако сме изградили образ на “добри”, “духовни”, “осъзнати”, “морални” хора, ние започваме да отхвърляме всичко в себе си, което не отговаря на този образ.
Сексуалността.
Гнева.
Омразата.
Завистта.
Желанието.
Егоизма.
Контрола.
И тогава започваме да ги виждаме навсякъде около нас.
В “лошите” хора.
В “токсичните”.
В “неосъзнатите”.
В “грешниците”.
Но реално човек винаги осъжда това, което не може да приеме в себе си. Там е и причината хората да имат нужда от вярването в бог и дявол.
Защото егото не може да понесе идеята, че реалността просто е.
Без морал.
Без присъда.
Без избрани.
Без наказани.
И тогава умът създава сили извън нас, които да оправдаят вътрешния ни свят.
Ако страдаме – “карма”.
Ако сме получили нещо – “вселената ни го е дала”.
Ако се страхуваме – “дяволът ни изкушава”.
Ако се чувстваме специални – “бог ни е избрал”.
Но истината е много по-дълбока и много по-болезнена.
Вярванията не са израз на истина. А на нужда.Всяко място, където сме се отхвърлили запълваме с вярване.
Нуждата да избягаме от отговорността, че реалността, която изживяваме, минава през самите нас. Защото е много по-лесно да вярваш, че някой отвън те наказва, изпитва или води, отколкото да видиш собствените си страхове, избори, зависимости и отхвърляне.
Там се ражда и нуждата от съдба.
Защото ако няма съдба, човек трябва да види колко несъзнателно живее. Колко от живота му е програма. Колко от решенията му са страх. Колко от любовта му е нужда. Колко от добротата му е опит да бъде приет. И това е тежко. Много по-тежко от всяко вярване. Защото тогава вече няма кого да обвиняваме. Нито бог.Нито дявол. Нито карма. Нито родители. Нито партньори. Оставаме само ние.
И срещата с всичко, което сме отхвърлили.
Истинската осъзнатост не е да вярваш в светлина и любов. А да можеш да видиш цялото си същество. И светлината. И тъмнината. И страха. И любовта. И егото. И болката.
Без да бягаш. Без да се делиш. Без да превръщаш себе си на “добър” и “лош”.
Защото човекът, който истински е видял себе си, спира да осъжда. Той разбира. А това е съвсем различно състояние.
В моята практика много често виждам как хората страдат не от реалността, а от войната със самите себе си. От постоянния опит да бъдат “правилни”. “Добри”. “Светли”.
Докато дълбоко в себе си се страхуват от това, което реално носят.
Но свободата започва точно там. В момента, в който спреш да бягаш от себе си и приемеш, че си човек. Не образ. Не роля. Не духовна идея.
А живо същество, което просто изживява себе си и реалността.
С любов и присъствие,
Александър Данаилов
Майтрея
Избери светлината
