Все повече хора с блокаж към изживяването и чувствата си и бягство в разума. Защо?

В днешно време, това е тендеция и модел налаган в обществото. Почти всичко което се предлага, е едно повърхностно и зрелищно, лишено от дълбочина лустро. Хората не искат да осъзнават, не искат да чувстват. Искат да ангажират разума си, с отдалечаващи от усещанията и истината забавления.

И тогава изгубваме всичко.

Когато човек избере да се скрие в разума си, той всъщност не живее, а започва да наблюдава живота си отстрани. Това е като да стоиш пред прозорец и да гледаш света навън, без никога да излезеш навън и да се намокриш от дъжда, да се огрееш от слънцето или да почувстваш вятъра по лицето си. Разумът дава безопасна дистанция, но точно тази дистанция е цената – тя отнема самото изживяване.

В такова състояние човек може да се движи, да работи, да общува, да върви през дните си, но вътрешно спира да съществува. Той престава да бъде част от потока на живота, защото потокът винаги минава през сърцето, през чувството. Разумът може да коментира, анализира и сравнява, но не може да вкуси, не може да усети, не може да се слее.

Така постепенно човек се превръща в свидетел на собствения си живот, но не и в участник. Тялото му може да присъства в случващото се, но душата му стои отдръпната. И тук се появява парадоксът – колкото повече бягаме от болката, толкова повече се отдалечаваме и от радостта. Когато блокираш едно чувство, блокираш всички.

Резултатът е празнота. Много хора я описват като „неживеене“ – сякаш гледат филм, в който участват, но без да го чувстват. Това е илюзия за съществуване, а не истинско присъствие. И именно там животът спира – не защото няма движение отвън, а защото няма движение отвътре.

Истинското съществуване започва, когато се осмелим да преживяваме – и болката, и любовта, и страха, и радостта. Когато оставим сърцето да бъде мястото, през което минава живота. Защото в противен случай не живеем, а само се преструваме на живи.

И се оказваме в свят, изпълнен с много празни тела и много малко присъствие.

С любов и присъствие,

Александър Данаилов