Когато правим отново и отново една грешка, дали е грешка или опит да разберем травмата, която ни задържа там

Всяка повторена „грешка“ води началото си от онзи първи момент в детството, когато сме срещнали реалността, но не сме могли да я понесем.

Тогава, още без думи и разбиране, сме се сблъскали с най-дълбокия урок на човешкото съществуване – че никой не може да ни потвърди, да ни даде любовта, която търсим, защото тя не е извън нас.

Това е моментът, в който сме замръзнали.

Тялото ни е продължило да живее, но душата е спряла.

В онзи миг, когато родителят ни е бил студен, отхвърлящ, отсъстващ или просто неспособен да ни види, ние сме направили първия несъзнателен избор – да се разделим със себе си, за да оцелеем.

Да потиснем автентичната си нужда и да се превърнем в онова, което ще получи поне троха внимание.

Така се ражда раната.

И цял живот след това ние несъзнателно пресъздаваме тази сцена – отново и отново.

С различни лица, различни думи, но с едно и също чувство: „Не ме виждат. Не ме избират. Не ме обичат така, както имам нужда.“

Това не е грешка. Това е душата, която се опитва да се върне в онзи миг, за да промени отговора си.

Да не замръзне, да не се затвори, а да остане в усещането, да го преживее, да го приеме.

Да осъзнае, че липсата на потвърждение отвън не е липса на любов, а покана да я открие вътре.

Повторението не е наказание, а терапия.

То е начинът, по който реалността ни показва къде още не сме си простили, къде още чакаме някой отвън да ни спаси от болката, която сами не сме приели.

Всеки човек, който ни „отхвърля“, просто играе ролята, която някога е играл нашият родител – за да можем този път да изберем различно.

Да не реагираме с болка, а с осъзнаване.

Да не търсим потвърждение, а да дадем любов.

И така, чрез повторението, животът ни връща обратно в детството – но вече с ново съзнание.

Да прегърнем детето, което е останало там, в онзи миг на самота и страх.

Да му кажем:

„Виждам те. Разбирам те. Не си изоставено. Ти си любовта, която търсеше.“

Но там е и изборът – дали да приемем истината или да останем затворени в ролята на жертва, на собствения си урок, отказвайки да приемем истината. А тя е, че ние сме отговорни за нашия живот, щастие и любов. Че никой не може да ни даде, това което липсва в нас. Когато приемем тази истина, ние започваме да изграждаме съзнателно себе си и своя живот.

И когато това се случи истински, дълбоко в сърцето, реалността отвън се променя.

Повторението спира, защото урокът е научен.

Любовта вече не се търси – тя се излъчва.

С любов и присъствие,

Александър Данаилов

Майтрея

Избери светлината