Болката и егото – инструменти и път към осъзнаване

За да се прояви нашето съзнание, е нужен двигател. Сила и стимул за неговото израстване. Огледало, в което да се види – егото, и сила, която да го задвижи – болката.

Болката е енергията, която раздвижва застиналата ни реалност. Тя е онзи вътрешен импулс, който разклаща илюзията, че всичко е подредено и ясно. Когато реалността, в която живеем, започне да се пропуква, ние не страдаме от самата болка, а от сблъсъка между това, което вярваме, и това, което е. Болката е поканата да излезем от съня.

Егото е формата, която дава лице на тази реалност. То е начинът, по който съзнанието преживява себе си като отделно, за да може да се осъзнае. Егото не е враг, а инструмент. То изгражда сцената, на която играем, докато се учим да виждаме отвъд нея. Но когато започнем да се идентифицираме с ролята, болката идва, за да ни върне към наблюдателя – към онзи, който преживява, а не онзи, който играе.

Колкото повече се борим да запазим стария образ, толкова по-силно се появява болката. Не защото ни наказва, а защото реалността се опитва да се изравни с осъзнаването ни. Тялото, събитията, хората – всичко започва да отразява тази вътрешна несъвместимост между това, което сме, и това, което се преструваме, че сме.

Пътят към осъзнаването не минава през отричане, а през виждане. През допускане на това, което е. Когато позволим на болката да бъде, тя престава да бъде враг и се превръща в проводник. През нея преминава разпознаването на новата реалност – онази, която не се нуждае от образи, а само от присъствие.

И колкото повече живеем в тази реалност, толкова повече излизаме от илюзията за времето. Защото времето принадлежи на егото – то живее в миналото и бъдещето, в спомена и очакването. Реалността е само тук, в този миг. Когато пребиваваме в него, няма минало, няма бъдеще – има единствено осъзнаване. А в това състояние болката губи смисъла си, защото вече не е нужна.

Същото е и с вярата в Бог. Докато го наричате с име, докато вярвате в него, докато е Той за вас, вие не сте част от него. Но когато започнете да изживявате реалността в себе си, вие ставате Бог и спирате, да мислите, назовавате или вярвате в него. Тогава просто сте. 

Душата – енергията материализираща квантовата вероятност в реалност. Тя е самата реалност. Тя няма съзнание. Нашето осъзнаване, на база его и болка придава форма на реалността. Без съзнание, което да я осъзнае, реалността е невъзможна. Но това не е разума. Докато сте в него, вие сте в егото, следователно илюзия. Реалността не се мисли, тя се изживява. И точно това изживяване в нас, на реалността и единството, е състоянието на любов.  

Болката не идва, за да ни унищожи. Тя идва, за да ни разтвори. Егото не съществува, за да ни откъсне от реалността, а за да ни даде граница, от която да тръгнем към осъзнаването. Когато ги приемем като едно цяло, в нас настъпва тишина. В нея вече няма борба, няма истина, има само реалност – онази, която съзнанието осъзнава в този миг.

С любов и присъствие,

Александър Данаилов

Майтрея

Избери светлината